Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Въпреки това домакинът му го подканил:

— Пийни си още и измий праха от ръцете и лицето си. Вижда се, че отдавна си на път и си изморен.

И така просякът гребнал още един черпак и след като измил ръцете и лицето си, се почувствал много освежен.

Сетне домакинът му отново го хванал под ръка и го повел към огъня.

— Как е името ти, татко?

Просякът отново се изненадал. Били минали години, откакто някой го е питал как се казва. Било толкова отдавна, че трябвало да се замисли за момент, преди да отговори.

— Сеоп — отвърнал той накрая. — Казвам се Сеоп, а вие?

— Терис — рекъл неговият домакин, докато го настанявал достатъчно близо до огъня, за да му е приятно. — Това са Сила, съпругата ми, и моят син Уинт. А това са Шари и Бентум, Лил, Питър и Фент.

След това Терис донесъл на Сеоп вино. Сила му сипала един голям черпак картофена супа, сложила му резен топъл хляб и половинка жълта печена тиква, намазана със сладко масло. Храната била обикновена, но за Сеоп това било истинско пиршество. И докато той се хранел, Уинт се грижел чашата му да е пълна с вино, усмихвал му се, седял на коляното му и го наричал „дядо“.

Последното дошло в повече на просяка и той тихо заплакал. Навярно защото бил стар и дните му отдавна били отминали. А може би защото не бил свикнал да се държат добре с него. Или пък се дължало на виното. Каквато и да била причината, по лицето му започнали да се стичат сълзи, които изчезвали в брадата му.

Терис видял това и побързал да попита:

— Татко, какво не е наред?

— Аз съм само един глупав старец — рекъл Сеоп по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. — Държахте се с мен така добре, както никой не го е правил от години, а аз не мога да ви се отплатя.

Терис се усмихнал и сложил ръка върху рамото на просяка.

— Наистина ли би искал да си платиш?

— Не мога. Нямам нищо, което да ви дам.

— Сеоп — усмивката на Терис се разширила, — ние сме от Едема Рух. Нещото, което ценим най-много, е онова, което всеки притежава.

Сеоп видял как хората наоколо вдигнали очаквателно погледи към него.

— Можеш да ни разкажеш историята си — предложил Терис.

Като не знаел какво друго да направи, Сеоп заговорил. Разправил как е стигнал до Фаериниел. Как е вървял от огън на огън с надеждата, че ще получи милостиня. В началото гласът му бил несигурен и той разказвал историята си неуверено, тъй като бил сам от дълго време и бил отвикнал да говори. Но скоро гласът му станал по-силен, думите — по-смели, проблясъците на огъня се отразявали в яркосините му очи, а ръцете му танцували със сухия му старчески тембър. Дори и на Едема Рух, които знаели всички истории на света, не им оставало нищо друго, освен да слушат смаяно.

Когато разказът свършил, членовете на трупата се размърдали, сякаш се събуждали от дълбок сън. Известно време те само се споглеждали и след това очите им се насочили към Сеоп.

Терис знаел какво си мислят.

— Сеоп, накъде беше тръгнал, когато те спрях тази нощ? — меко попитал той.

— Отивах в Тиню — отвърнал просякът, който бил малко смутен, че толкова се е увлякъл в разказа си.

Лицето му пламтяло и той се почувствал глупаво.

— Ние самите сме тръгнали към Беленай — обяснил Терис. — Искаш ли да дойдеш с нас?

За момент погледът на Сеоп светнал, но после помръкнал.

— Ще съм ви само в тежест. Дори и един просяк си има своята гордост.

— На нас от Едема ли ще разправяш за гордостта? — засмял се Терис. — Не ти предлагаме от съжаление. Предлагаме ти, защото принадлежиш към нашия род, и бихме искали да ни разказваш десетки нови истории през идните години.

— Моята кръв не е като вашата — поклатил глава просякът. — Не съм част от вашия род.

— Какво общо има това? — попитал Терис. — Ние от Рух сами решаваме кой принадлежи към нашия род и кой — не. Ти си един от нас. Огледай се и ще видиш, че не те лъжа.

Сеоп погледнал лицата на хората, които го заобикаляли, и видял, че Терис казва истината.

И така старецът останал и живял с тях дълги години, преди пътищата им да се разделят. Видял много неща и разказал много истории, от които всички станали по-мъдри.

Това наистина се е случило, макар да е станало преди доста години и на много километри от тук. Чувал съм историята от устата на хората от Едема Рух и затова знам, че е вярна.

C$

> 38.

> Зрънца истина

— Това ли е краят? — попита Симон след учтива пауза.

Той лежеше все така по гръб, загледан в звездите.

— Да.

— Не завърши така, както очаквах.

— Ти какво очакваше?

— Очаквах да разбера кой е бил този просяк в действителност. Мислех си, че когато някой се отнесе мило с него, ще се окаже, че той е Таборлин Великия, и ще даде на онези, които са добри, тоягата си и цял чувал с пари и… Не знам, може би ще направи някакво вълшебство.

— Ще рече — намеси се Уилем — „Когато сте в опасност, почукайте с тоягата по земята и кажете: «Бъди бърза, пръчке моя».“ Тогава тоягата ще се развърти с всичка сила и ще ги защити от онзи, който ги напада. — Той също лежеше по гръб във високата трева. — Не мислех, че той наистина е стар просяк.

— Старите просяци от историите никога не са наистина такива — отбеляза Симон с обвинителна нотка в гласа. — Те винаги са вещица, принц, ангел или нещо такова.

— В истинския живот старите просяци почти винаги са стари просяци — подчертах аз. — Но се сещам каква история сте си представяли. От онези истории, които разказваме на другите хора, за да ги забавляваме. Тази обаче е различна. Това е история, която просто си разказваме помежду си.

— Че за какво друго може да бъде разказвана една история освен за забавление?

— За да ни помогне да запомним нещо. Да ни научи… — махнах неопределено с ръка — на разни неща.

— Като някакви преувеличени стереотипи ли? — попита Симон.

— Какво искаш да кажеш? — раздразнено попитах аз.

— „Ще го впрегнем в каруцата и ще го накараме да я дърпа“? — Симон направи възмутен жест. — Ако не те познавах, щях да се почувствам обиден.

— Ако не те познавах — разпалено отвърнах, — _аз_ щях да съм обиден. Знаеш ли, че атуранците някога убивали хора само защото са ги хванали да водят чергарски живот? Един от вашите владетели обявил, че са вредни за империята. Повечето от тези хора били просто просяци, загубили домовете си заради войните и данъците. Много от тях били принудително вербувани на военна служба. — Дръпнах предницата на ризата си. — Но към Едема Рух имали специално отношение. Ходели на лов за тях, сякаш са лисици. В продължение на сто години ловуването на Рух било любимото забавление за убиване на времето на атуранската висша класа.

Настъпи мълчание. Гърлото ме болеше и осъзнах, че през цялото време съм крещял.

— Не знаех това — каза накрая Симон с приглушен глас.