Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

от дървото меч. — Още по-малко пък представлява пътя на Латантха в неговата цялост.

Огледах се и осъзнах, че няколкото ризи с различен от червеното цвят не бяха просто

светли, а всъщност бели. Това бяха ръководителите на други училища. Бяха пътували до тук,

за да видят как варваринът ще се справи със своето изпитание.

— Това обичайно ли е? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Мога да се престоря, че нямам представа, но подозирам, че Карсерет е разпространила

слуха.

— Могат ли да отхвърлят решението на Шехин? — попитах аз.

— Не. — Тя отново поклати глава. — Това е нейното училище и решението е нейно.

Никой няма да оспори правото ѝ да реши. — Ръката край тялото ѝ направи движение. Все

пак.

— Много добре — казах аз.

Вашет се пресегна и хвана ръката ми между дланите си, стисна я и след това я пусна.

Отправих се към дървото меч. За момент вятърът утихна и гъстата плетеница от увиснали

клони ми напомни за дървото където бях срещнал Ктаех. Мисълта за това не беше

успокоителна.

Наблюдавах въртящите се листа и се опитвах да не мисля за остротата им. Как биха

разрязали месото ми. Как биха се плъзнали през тънката кожа на ръцете ми, за да разрежат

фините сухожилия отдолу.

Разстоянието от края на клоните до дънера едва ли бе повече от десет метра. От една

страна, това не беше никак много…

Спомних си за Селийн, която лудо се стрелкаше през листата, как подскачаше и буташе

встрани клоните. Щом тя можеше да го направи, значи със сигурност и аз можех.

Но още докато си помислих за това, разбрах, че това просто не е истина. Селийн през

целия си живот си бе играла тук. Тя беше слаба като вейка, бърза като щурец и наполовина

на моя ръст. В сравнение с нея аз бях тромав като мечка.

Забелязах няколко адемски наемници от другата страна на дървото. Две от изглеждащите

по-заплашително бели ризи също се виждаха там. Усещах погледите на събралите се хора

върху себе си и по някакъв странен начин това ме караше да се чувствам щастлив.

Когато си сам, с лесно да се страхуваш. Лесно е да се съсредоточиш в онова, което може

би се спотайва в мрака в края на стълбището към мазето. Лесно е да мислиш непрекъснато

за безплодни неща, като лудостта да влезеш сред буря от въртящи се ножове. Когато си сам, е

лесно да се потиш, да изпитваш панически страх и да се разпаднеш…

Но аз не бях сам. И не само Вашет и Шехин ме наблюдаваха. Имаше една дузина

наемници и ръководителите на други училища. Имах публика. Бях на сцената. А няма място

на света където да се чувствам по-удобно отколкото на сцената.

Зачаках там, докъдето достигаха най-дългите клони, като наблюдавах за пролука в

тяхното движение. Надявах се, че в случайното им въртене дори и само за миг ще се отвори

пътека, по която да мога да се стрелна, като отблъсквам встрани всички листа, които се

приближат твърде много до мен. Можех да използвам „водно ветрило“, за да ги държа далеч

от лицето си.

Стоях в края на кръга от надвисналите клони на дървото и наблюдавах в очакване да се

появи отвор, като се опитвах да предвидя последователността на тяхното движение.

Люлеенето на дървото ме успокояваше както толкова много пъти преди. Всички тези

кръгове и дъги бяха красиви.

Докато гледах, леко замаян от движението на дървото, почувствах как съзнанието ми

полека се плъзна в чистата, прозрачна празнота на „въртящия се лист“. Осъзнах, че всъщност

движението на дървото изобщо не е случайно. В него имаше последователност, създавана от

безкрайни други, променящи се последователности.

И тогава, когато съзнанието ми беше отворено и празно, видях как вятърът се разстила

пред мен. Беше като скрежа, който се образува върху стъклото на прозореца. В един миг

нямаше нищо. В следващия можех да видя името на вятъра така ясно, сякаш гледах

собствената си длан.

Гледах го известно време и му се възхищавах. Вкусих формата му с език и разбрах, че ако

пожелая, мога да го превърна в буря. Можех да го накарам да утихне до шепот и да остави

дървото меч празно и неподвижно.

Но подобна постъпка ми се стори нередна. Вместо това аз просто отворих широко очите

си за вятъра, за това накъде ще реши да побутне клоните и накъде ще залюлее листата.

Сетне пристъпих под клоните спокойно, така, както човек преминава през прага на

собствената си входна врата. Направих две крачки, но спрях, когато два листа разсякоха

въздуха пред мен. Стъпих встрани и напред, докато вятърът завъртя друг клон на мястото,

където бях стоял преди малко.

Движех се сред танцуващите клони на дървото меч. Не тичах, нито ги отблъсквах

трескаво с ръцете си. Пристъпвах внимателно и целенасочено. Осъзнах, че това е начинът,

по който се движеше Шехин, когато се биеше. Не бързо, макар че понякога беше и бърза. Тя

се движеше съвършено и винаги беше там, където трябва да бъде.

Кажи-речи преди да се усетя, вече стоях върху тъмната пръст, която заобикаляше

широкия дънер на дървото меч. Въртящите се листа не можеха да достигнат дотук. Сега,

когато временно бях в безопасност, се отпуснах и се съсредоточих върху онова, което ме

очакваше там.

Мечът, който бях видял от края на поляната, беше привързан към дървото с бял копринен

шнур, опасващ ствола. Той бе изваден до половина от ножницата и забелязах, че острието му

е подобно на онова на меча на Вашет. Металът беше със странен, лъскав, сив цвят без

никакви следи и петна по него.

Близо до дървото върху малка маса бе поставена познатата червена риза, която

старателно бе сгъната на две. Имаше и стрела с ярко бяло оперение и полиран дървен

цилиндър като онези, които се използват за съхранение на свитъци.

Погледът ми бе привлечен от ярък проблясък и когато се обърнах, видях дебел златен

прът, който се подаваше от тъмната пръст между корените на дървото. Наистина ли беше

злато? Наведох се и го докоснах. Беше хладен под пръстите ми и твърде тежък, за да мога да

го вдигна с една ръка от земята. Колко ли тежеше? Двайсет килограма? Двайсет и пет?

Достатъчно злато, за да остана в Университета завинаги, колкото и упорито да вдигат

таксата ми за обучение.

Бавно обиколих дънера на дървото меч и видях парче коприна, което висеше от нисък

клон, развяно от вятъра. Имаше още един, по-обикновен меч, който висеше на същия бял

копринен шнур. Имаше три сини цветя, завързани със синя панделка. Имаше потъмняло

винтишко половин пени. Имаше и дълъг, плосък камък за точене, станал черен от смазката,

с която бе покрит. Когато стигнах до другата страна на дървото, видях калъфа на лютнята