Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

ми, облегнат небрежно върху ствола на дървото.

Като го видях там и си помислих, че някой е отишъл в стаята ми и го е взел изпод

леглото, се изпълних с внезапна и ужасяваща ярост. Още по-зле се почувствах, тъй като ми

беше известно какво мислят адемците за музикантите. Това означаваше, че са знаели, че аз

не съм просто варварин, а съм и евтина и безвкусна уличница. Бяха оставили лютнята там, за

да ми се подиграят.

Преди в Имре, след като Амброуз беше счупил лютнята ми, в пристъп на неистов гняв

бях призовал името на вятъра. Бях го извикал също и от ужас и ярост, за да се защитя от

Фелуриан.

Но този път името се беше появило, носено от някаква силна емоция. Бях се плъзнал

съвсем леко върху тази емоция по начина, по който се протягаш, за да хванеш носещото се

във въздуха семе на магарешки бодил.

Но когато видях лютнята си, парещата ярост, която изпитах, ме изхвърли от „въртящия се

лист“ като врабче, ударено с камък. Името на вятъра се разтроши на парчета и ме остави

празен и сляп. Погледнах към бясно въртящите се листа около мен и не видях никаква

последователност в движенията им, а само хиляди полюшвани от вятъра бръсначи, които

разсичат въздуха.

Приключих бавната си обиколка на дървото, а възелът от тревога в стомаха ми се стягаше

все повече. Присъствието на лютнята ясно ми даваше да разбера едно нещо — всеки от тези

предмети можеше да е капан, който някой ми е поставил.

Вашет беше казала, че изпитанието е нещо повече от това какво ще донеса от дървото. То

се състоеше също и в това как щях да го донеса и какво щях да направя с него после. Ако

вземех тежкия златен прът, за да го дам на Шехин, щеше ли това да означава, че желая да

донеса пари на училището? Или щеше да означава, че от алчност упорствам да нося нещо

тежко и неудобно за носене, въпреки че би ме изложило на опасност?

Същото се отнасяше и за всички останали предмети. Ако вземех червената риза, щяха да

сметнат или че достойно се стремя да получа правото да я нося, или че арогантно си

позволявам да твърдя, че съм достатъчно добър, за да се присъединя към редиците на

наемниците. Това важеше с двойно по-голяма сила за древния меч, който беше окачен тук.

Не изпитвах никакво съмнение, че адемците го ценят като свое дете.

Още веднъж обиколих бавно дървото, като се преструвах, че обмислям избора си, но

всъщност се бавех, за да спечеля време. Неспокойно огледах предметите за втори път. Имаше

малка книга с месингова ключалка. Имаше вретено със сива вълнена нишка. Имаше гладък

кръгъл камък, поставен върху чисто бяло парче плат.

Докато оглеждах различните предмети, осъзнах, че какъвто и избор да направя, той може

да бъде тълкуван по толкова много начини. Не знаех достатъчно за адемските обичаи, за да

мога да предположа какво ще означава моят предмет.

Дори и да знаех, без името на вятъра, което да ме води обратно през плетеницата от

клони, щях да бъда порязан, когато се опитам да напусна дървото. Може би не чак толкова,

че да бъда осакатен, но достатъчно, за да покажа ясно, че съм непохватен варварин, чието

място не е тук.

Погледнах отново златния прът. Ако изберях него, поне теглото му можеше да послужи

за извинение за тромавото ми връщане обратно. Може би все пак щях да успея да направя

добро представление…

Нервно направих трета обиколка на дървото. Почувствах как вятърът се усили и клоните

се разлюляха още по-бясно от преди. Стана ми студено заради потта по тялото ми и

затреперих.

Точно в този тревожен миг внезапно осъзнах, че не мога да мисля за нищо друго освен за

пълния си пикочен мехур, и изпитах силно желание да се облекча.

И така се случи, че в средата на бурята от ножове и на моето изпитание аз се замислих

дали да не се изпикая срещу свещеното дърво меч, докато ме наблюдават две дузини горди и

смъртоносни наемници.

Тази ужасяваща и неприлична мисъл ме накара да избухна в смях. И когато смехът излезе

от тялото ми, напрежението, което беше стегнало във възел стомаха ми и впило ноктите си в

мускулите на гърба ми, внезапно се стопи. Какъвто и избор да направех, той със сигурност

щеше да е по-добър от това да се изпикая върху Латантха.

В този миг, когато гневът вече не кипеше в мен и страхът не ме държеше в хватката си, аз

погледнах движещите се листа около мен. Преди, всеки път когато името на вятъра ме бе

напускало, то бе изчезвало безвъзвратно като сън при събуждане или като ехо, като

заглъхваща въздишка.

Но този път беше различно. Бях прекарал часове, наблюдавайки последователността в

движението на тези въртящи се листа. Погледнах навън през клоните на дървото и си

спомних как Селийн подскачаше, въртеше се и тичаше.

И тогава то се появи отново. Като името на стар приятел, което просто за момент се е

изплъзнало от ума ми. Погледнах между клоните и видях вятъра. Изрекох нежно дългото му

име.

И вятърът стана нежен. Издишах го като шепот и за пръв път, откакто бях пристигнал в

Хаерт, вятърът утихна и замря напълно.

В този град на неспирен вятър това изглеждаше така, сякаш светът внезапно е затаил дъх.

Непрекъснатият танц на дървото меч се забави и след това спря. Сякаш то си почиваше.

Сякаш бе решило да ме пусне.

Отстъпих от дървото и бавно закрачих към Шехин, без да взема нищо със себе си. Докато

вървях, вдигнах лявата си ръка и прокарах отворената си длан през острия като бръснач ръб

на един увиснал лист.

Застанах пред Шехин и спрях на такова разстояние от нея, каквото изискваше

вежливостта. Стоях и лицето ми бе като безизразна маска. Бях напълно безмълвен и

съвършено неподвижен.

Протегнах лявата си ръка с окървавената длан нагоре и я стиснах в юмрук. Жестът

означаваше „готов съм“ . Имаше повече кръв, отколкото очаквах, и тя се плъзна между

пръстите ми и се стече надолу по опакото на ръката ми.

След дълга пауза Шехин кимна. Отпуснах се и едва тогава вятърът се завърна.

124.

Тайни и загадки

— Ти — каза Вашет, докато вървяхме по хълмовете — си един надут и театралничещ

кучи син, знаеш ли това?

Леко наклоних глава към нея и направих грациозен жест за подчинено съгласие .

— Спри да се дуеш, мелодраматично магаре такова. — Тя ме шляпна по главата. —

Можеш да заблудиш тях, но не и мен. — Притисна ръка до гърдите си, все едно

клюкарстваше. — „Чухте ли какво донесъл Квоте от дървото меч? Нещата, които един

варварин не би могъл да разбере — тишина и спокойствие. Сърцето на Адемре. Какво

предложил на Шехин? Готовност да пролее кръвта си за училището.“ — Тя ме погледна с