Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

потъна в пълен мрак, а настойчивият звук на вятъра заглъхна. Тогава Шехин отвори

вътрешната врата. Посрещна ни топлата светлина на шест свещи. В началото ми се стори

странно, че са оставени да горят в празна стая…

След това видях какво бе наредено по стените. На светлината на свещите проблясваха

мечове — десетки от тях покриваха стените. Всички те бяха извадени от ножниците си,

които висяха под тях.

Нямаше ритуална украса, каквато бихте очаквали да видите в църква на техлините.

Нямаше гоблени или картини, имаше само мечове. Въпреки това беше очевидно, че това

място е важно. Във въздуха имаше някакво напрежение от онзи вид, който се усеща в Архива

или в старо гробище.

— Избирай — обърна се Шехин към Вашет.

Тези думи стреснаха Вашет и сякаш я натъжиха. Понечи да направи някакъв жест, но

Шехин вдигна ръка, преди тя да успее да възрази.

— Той е твой ученик — каза Шехин. Отказ. — Ти го доведе в училището. Изборът е

твой.

Вашет погледна Шехин, после мен и след това десетките проблясващи мечове. Те бяха

остри и смъртоносни и всеки беше едва доловимо по-различен от останалите. Някои бяха

извити, други по-дълги или дебели. На някои им личеше, че са били доста употребявани,

докато няколко бяха подобни на меча на Вашет — дръжките им бяха захабени, но по сивия

лъскав метал на остриетата нямаше никакви следи.

Вашет бавно се отправи към стената отдясно. Взе един меч, претегли го на ръка и след

това го върна обратно. След това се насочи към друг, хвана го здраво и ми го подаде.

Взех го. Беше тънък и лек като шепот.

— „Девица сресва косата си“ — нареди ми Вашет.

Подчиних се, като се чувствах малко неловко, защото Шехин ме наблюдаваше. Но преди

да стигна до средата на разсичащото движение, Вашет вече клатеше глава. Взе меча от мен и

го върна на стената.

След още една минута ми подаде втори меч. По острието му имаше износена гравировка,

която наподобяваше на виещ се бръшлян. По искане на Вашет изпълних „падането на

чаплата“. Направих високо, разсичащо движение, последвано от ниско мушкане и мечът

проблесна. Вашет повдигна въпросително вежди към мен.

— Върхът е твърде тежък за мен — поклатих глава аз.

Вашет не изглеждаше особено изненадана и върна и този меч на стената.

И така продължихме да правим същото. Вашет претегляше на ръка мечовете и

отхвърляше повечето от тях, без да каже и дума. Подаде ми още три и ме накара да изпълня

различни елементи от кетан. След това ги върна на стената, без да ме пита за мнението ми.

Тя бавно тръгна покрай втората стена. Подаде ми един леко извит меч, подобен на този

на Пенте, и дъхът ми спря, когато забелязах, че острието е от същия превъзходен, лъскав, сив

метал като този на Вашет. Взех го внимателно, но дръжката не беше подходяща за моите

пръсти. Когато ѝ го подадох обратно, видях, че на лицето ѝ се изписа истинско облекчение.

Докато вървеше покрай стената, тя от време на време хвърляше крадешком поглед към

Шехин. В тези мигове не приличаше на уверената и наперена учителка, с която бях свикнал,

а по-скоро на млада жена, която отчаяно се надява да получи съвет. Шехин оставаше

невъзмутима.

Накрая Вашет стигна до третата стена, като вървеше все по-бавно и по-бавно. Сега ми

подаваше почти всеки меч и изчакваше дълго време, преди да го върне обратно на мястото

му.

После тя бавно сложи ръка върху меч с лъскаво сиво острие. Свали го от стената, хвана го

в ръка и внезапно сякаш остаря с десет години.

Като избягваше да поглежда към Шехин, тя ми подаде меча. Ефесът му беше леко

издаден и извит, за да осигури известна защита на ръката. Не обхващаше цялата ръка —

нещо толкова обемисто би направило безполезни половината движения от кетана. Но

изглежда, че все пак би могъл да осигури някаква допълнителна защита на пръстите ми и

това ми се понрави.

Топлата дръжка легна в ръката ми толкова естествено, колкото шийката на лютнята ми.

Направих „девица сресва косата си“ още преди Вашет да го е поискала от мен. Сякаш се

протягах след дълъг, тежък сън. Отпуснах се в „дванайсет камъка“ и за миг се почувствах

толкова грациозен, колкото изглеждаше Пенте, когато се биеше. Направих „падането на

чаплата“ и движението беше сладко и просто като целувка.

Вашет протегна ръка, за да вземе меча обратно от мен. Не исках да ѝ го връщам, но го

направих. Знаех, че това е най-неподходящото време да разигравам сцени.

Като продължаваше да държи меча, се обърна към Шехин.

— Това е мечът за него — заяви тя и за пръв път, откакто я познавах като моя учителка,

сякаш в тона ѝ нямаше и помен от смях.

Гласът ѝ беше тънък и сух.

— Съгласна съм — кимна Шехин. — Добре се справи с откриването му.

Облекчението на Вашет беше осезаемо, макар че лицето ѝ продължаваше да изглежда

някак посърнало.

— Вероятно той ще компенсира името му — отбеляза тя и подаде меча на Шехин.

— Не. — Шехин направи жеста за отказ . — Той е твой ученик и твоя отговорност.

Вашет взе ножницата от стената ѝ прибра меча в нея. След това се обърна и ми го

подаде.

— Името му е Саисура.

— Цезура? — попитах аз, стреснат от името.

Не беше ли това паузата в стиховете на Елд Винтик? Дали не ми даваха меча на някой

поет?

— Саисура — нежно повтори тя, сякаш произнасяше божието име. Тя отстъпи и аз

отново почувствах тежестта на меча в ръцете си.

Усетих, че очакват нещо от мен, и го извадих от ножницата. Слабото звънтене на метала

и кожата сякаш нашепваха името му — Саисура . Беше толкова лек в ръката ми. Острието

беше превъзходно. Плъзнах го обратно в ножницата и звукът беше различен — като пауза в

стих. Той казваше: Цезура.

Шехин отвори вътрешната врата и ние си тръгнахме по същия начин, по който бяхме

дошли. Тихо и с уважение.

* * *

Останалата част от деня далеч не беше вълнуваща. С упорита настойчивост и без

всякакво настроение Вашет ме обучаваше как да се грижа за меча си. Как да го почиствам и

смазвам. Как да го разглобявам и сглобявам. Как да пристягам ножницата към рамото или

хълбока си. Как малко по-уголеменият ефес би могъл да промени някои от хватките и

движенията в кетан.

Мечът не беше мой. Той принадлежеше на училището. На Адемре. Щях да го върна,

когато вече не съм способен да се бия.

Макар да не обичах да слушам едно и също, оставих Вашет да си бърбори несвързано.

Най-малкото, което можех да сторя, бе да ѝ дам възможност да повтаря едни неща отново и

отново, тъй като очевидно бе разтревожена и се опитваше да подреди мислите си.

Някъде на петнайсетото повторение я попитах какво трябва да направя, ако мечът се