Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

своите лични гвардейци? — Той притисна ръка към сърцето си и въздъхна театрално. —

Скоро ще си твърде зает за бедния, стар и безполезен Бредон.

Усмихнах му се едва-едва.

— Мисля, че нещата са по-сложни. — Показах му дървения пръстен. — Трябва да ми

кажете какво означава това.

Добродушната веселост на Бредон едва ли щеше да се изпари с такава бързина дори и да

му бях показал покрит с кръв нож.

— В името на бога и неговата дама! — възкликна той. — Кажи ми, че си го получил от

някой старомоден фермер.

Поклатих глава и му го подадох.

Бредон повъртя пръстена в ръцете си.

— Мелуан? — тихо попита той.

Върна ми пръстена, отпусна се на един близък стол и сложи бастуна си върху коленете.

Лицето му беше леко посивяло.

— Съпругата на маера ти е изпратила това? Повикала те е с него?

— Определено не ме вика с него — отвърнах аз. — Изпратила ми е и едно чудесно

писмо.

Показах го в другата си ръка.

Бредон се протегна да го вземе.

— Мога ли да го видя? — попита той, но бързо отдръпна ръка. — Съжалявам. Беше

ужасно невъзпитано да искам това…

— Ще ми направите голяма услуга, ако го прочетете — успокоих го аз и тикнах писмото

в ръцете му. — Отчаяно се нуждая от вашето мнение.

Бредон взе листа и зачете, като устните му леко и беззвучно помръдваха. Когато стигна

до края на страницата, лицето му пребледня още повече.

— Дамата умее да се изразява доста добре — отбелязах аз.

— Това не може да се отрече — призна той. — Все едно го е написала с кръв.

— Мисля, че ѝ се е искало да го направи — рекох аз, — но щеше да ѝ се наложи да се

самоубие, за да довърши втората страница.

Подадох му втория лист.

Бредон го взе и продължи да чете, а лицето му ставаше все по-бледо.

— В името на боговете около нас! — възкликна той. — Има ли такава дума „нарастък“?

— Има — отвърнах аз.

Бредон довърши втората страница, след това се върна отначало и бавно започна да чете

повторно. Накрая вдигна поглед към мен.

— Ако имаше жена — каза той, — която да ме обича с една десета от страстта, която

тази дама изпитва към теб, щях да се считам за най-щастливия мъж.

— Какво значи това? — попитах аз и вдигнах пръстена.

Още миришеше на дим. Вероятно беше прогорила името си върху него едва тази сутрин.

— Ако беше от някой фермер — сви рамене Бредон, — можеше да означава много неща.

Но тук? От някой с благороден произход? — Той поклати глава, очевидно не знаеше какво

да каже.

— Мислех, че според етикета има само три вида пръстени.

— Има само три, които се използват — поясни той. — Само три вида се изпращат и

показват. Някога изпращали дървени пръстени, за да повикат слугите — онези, чието

положение е толкова ниско, че не заслужават желязо. Но това било много отдавна.

Постепенно изпращането на дървен пръстен започнало да се счита за прекалено

пренебрежително.

— Пренебрежителното отношение е нещо, което мога да преживея — облекчено рекох

аз. — С мен са се държали пренебрежително далеч по-добри хора от нея.

— Така е било преди сто години — продължи Бредон. — Нещата се променили.

Проблемът бил, че тъй като дървените пръстени били считани за израз на пренебрежение,

някои слуги смятали за обидно да ги получават. И тъй като човек не би искал да обиди

началника на своята конюшня, той не му изпращал дървен пръстен. Но ако началникът на

конюшнята не получавал дървен пръстен, то и шивачът не трябвало да получава, защото и

той щял да се засегне.

— И така нататък — кимнах разбиращо аз. — В крайна сметка всички се чувствали

обидени от получаването на дървен пръстен.

Бредон кимна.

— Умният човек би се старал да е в добри отношения със слугите си — обясни той. —

Дори и момчето, което носи вечерята, може да ти има зъб. А има хиляди невидими начини,

по които и най-нисшестоящите сред тях биха могли да си отмъстят. Дървените пръстени

вече изобщо не се използват. Сигурно щяха да са забравени, ако не присъстваха в сюжета на

няколко пиеси.

Погледнах пръстена.

— Значи аз стоя по-ниско от момчето, което чисти клозетите.

Бредон се прокашля смутено.

— Всъщност е по-зле — отбеляза той. — Това означава, че за нея ти дори не си човек. Не

заслужаваш да бъдеш признат за човешко същество.

— А, разбирам — рекох аз.

Нахлузих дървения пръстен на пръста си и стиснах ръката си в юмрук. Всъщност ми беше

точно по мярка.

— Това не е точно пръстен, който би носил — с неудобство ме предупреди Бредон. — В

действителност е точно обратното. — Той ме погледна с любопитство. — Предполагам, че

пръстенът на Алверон вече не е у теб?

— Той действително си го поиска обратно. — Взех от масата писмото на маера и

подадох и него на Бредон.

— „При първа възможност“ — цитира Бредон и сухо се засмя. — Това казва доста повече

неща, отколкото изглежда на пръв поглед. — Той остави писмото. — Все пак така вероятно

е по-добре. Ако беше запазил благоразположението му, щеше да се превърнеш в бойно поле

между тях двамата — като зърно пипер между нейното хаванче и неговото чукало. Щяха да

те смачкат в своите кавги.

Очите му се върнаха отново към дървения пръстен на ръката ми.

— Предполагам, че не ти го е дала лично? — с надежда попита той.

— Изпрати го по куриер — тихо въздъхнах аз. — Гвардейците също го видяха.

На вратата се почука. Отворих я и един куриер ми подаде писмо.

Затворих вратата и погледнах печата.

— Лорд Праевек — съобщих аз.

— Кълна се, че този човек прекарва всеки миг, в който е буден, с ухо, допряно до някоя

ключалка, или с език, заврян в нечий задник.

Засмях се, отворих писмото и набързо го прегледах.

— Иска си пръстена обратно — съобщих аз. — Доста е зацапано, дори не е изчакал

мастилото да засъхне.

— Без съмнение мълвата вече се е разнесла — кимна Бредон. — Нямаше да е толкова

лошо, ако Алверон не държеше толкова на нея. Но Мелуан вече е като негова дясна ръка и

ясно е изразила мнението си. Всеки, който се държи с теб по-добре, отколкото с куче, без

съмнение ще стане обект на нейното презрение. — Размаха писмото ѝ. — А тя има

презрение в излишък. — Той посочи купата с пръстените и се засмя със сух и нерадостен

смях. — Тъкмо беше започнал да получаваш и сребро.

Отидох до купата, изрових неговия пръстен и му го подадох.

— Трябва да си го вземете обратно — казах аз.

На лицето на Бредон се появи огорчение, но той не посегна да вземе пръстена.

— Скоро ще си тръгна — добавих аз — и не бих искал вие да бъдете очернен заради

познанството си с мен. Няма как да ви се отблагодаря за цялата помощ, която ми оказахте.