Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Най-малкото, което мога да направя, е да се опитам да сведа до минимум вредата, която

може да бъде нанесена на вашата репутация.

Бредон се поколеба, след това затвори очи и въздъхна. Той взе пръстена и примирено сви

рамене.

— О! — възкликнах аз, защото внезапно си спомних нещо друго.

Отидох до купчината клеветнически истории и извадих страниците, които описваха

езическите му лудории.

— Това може да ви се стори забавно — рекох аз и му подадох листовете. — Сега

вероятно е най-добре да си тръгвате. Дори само това, че сте тук, едва ли е добре за вас.

Бредон въздъхна и след това кимна.

— Съжалявам, че не ти провървя повече, момчето ми. Ако някога се върнеш отново по

тези места, непременно ми се обади. След известно време всичко това ще бъде забравено. —

Очите му отново се насочиха към дървения пръстен на ръката ми. — Наистина е по-добре да

не носиш това.

След като той си тръгна, изрових златния пръстен на Стейпс от купата, както и железния

пръстен на Алверон. След това излязох в коридора.

— Ще отида да посетя Стейпс — учтиво съобщих на гвардейците. — Ще ме придружите

ли?

По-високият от двамата хвърли поглед към пръстена на ръката ми, сетне погледна

другаря си, преди да промърмори в знак на съгласие. Завъртях се на пети и тръгнах по

коридора, следван плътно от своя ескорт.

* * *

Стейпс ме въведе в своята всекидневна и затвори вратата след мен. Стаите му бяха дори

по-хубави от моите и значително по-уютни. Видях и една голяма купа с пръстени на

близката маса. Всички бяха златни. Единственият железен, който се виждаше, бе този на

Алверон и той бе на пръста му.

Може и да приличаше на бакалин, но Стейпс имаше остър поглед. Той веднага забеляза

пръстена на ръката ми.

— Направила го е значи — отбеляза той и поклати глава. — Наистина не трябва да го

носиш.

— Не се срамувам от това кой съм — заявих аз. — Ако това е пръстенът на Едема Рух, то

тогава ще го нося.

— Нещата са по-сложни — въздъхна Стейпс.

— Знам — съгласих се аз. — Не съм дошъл тук, за да правя живота ти труден. Би ли

върнал това на маера от мое име? — Подадох му пръстена на Алверон.

Стейпс го сложи в джоба си.

— Също така исках да ти върна и тези. — Подадох му двата пръстена, които той ми беше

дал — единия от блестящо злато, и другия от бяла кост. — Не искам да създавам

неприятности между теб, твоя господар и неговата съпруга.

Прислужникът кимна и взе златния пръстен.

— Щях да си имам неприятности, ако го беше задържал — призна той. — Аз съм на

служба при маера. Затова трябва да внимавам с игрите, които се разиграват в двора.

След това хвана ръката ми и сложи обратно в нея пръстена от кост.

— Но това няма общо с дълга ми към маера. Това е дълг между двама мъже. Дворцовите

интриги нямат власт над тези неща. — Стейпс срещна погледа ми. — И аз настоявам да го

задържиш.

* * *

Хапнах сам късна вечеря в стаите си. Гвардейците чакаха все така търпеливо отвън,

докато четях за пети път писмото на маера. Всеки път се надявах да открия в него някакво

чувство на снизхождение, скрито зад думите му, но такова просто нямаше.

На масата бях сложил различните документи, които маерът ми беше изпратил. До тях бях

изпразнил кесията си. Имах два златни рояла, четири сребърни нобъла, осем пенита и

половина и необяснимо откъде — един модегански стрехлаум, макар изобщо да не можех да

се сетя как е попаднал у мен.

Всичко това се равняваше на малко по-малко от осем таланта. Подредих ги до

документите от Алверон. Осем таланта, помилване, заповед за музикант и заплащане на

таксата ми за обучение в Университета. Възнаграждението не беше малко.

Въпреки това не можех да потисна усещането, че съм измамен. Бях спасил Алверон от

отравяне, бях разкрил предател в неговия двор, бях му спечелил съпруга и бях прочистил

пътищата му от голяма група опасни хора.

При все това все още нямах свой покровител. Дори по-лошо — в писмото си той не

споменаваше нищо за амирите, нито за помощта, която беше обещал да ми окаже в

търсенето им.

Но нямаше да спечеля нищо, ако се оплачех, а можех да загубя много. Върнах парите в

кесията си и пъхнах писмата на Алверон в тайното отделение на калъфа на лютнята.

Свих и три книги от библиотеката на Каудикус, тъй като никой не знаеше, че са у мен, и

изсипах купата с пръстени в една малка торбичка. В гардероба имаше две дузини прекрасно

ушити костюми. Те струваха доста пари, но не бяха много удобни за носене. Взех два от по-

хубавите и оставих останалите да висят там.

Накрая препасах Цезура и наметнах шаеда си като дълго наметало. Тези две неща ми

вдъхнаха увереност, че времето, прекарано във Винтас, не е било напълно пропиляно, макар

да ги бях спечелил сам, а не с помощта на Алверон.

Затворих вратата, угасих лампите, прекачих се през един прозорец и се озовах в

градината. След това използвах парче огъната тел и затворих кепенците след себе си.

Детска лудория? Може би, но проклет да съм, ако бях позволил да бъда съпроводен от

гвардейците на маера до вратите на имението му. Освен това мисълта, че щяха да се чудят

как съм се измъкнал, ме караше да се смея, а смехът е полезен за храносмилането.

* * *

Стигнах до края на имението, без никой да ме види. Шаедът ми беше много подходящ за

промъкване в тъмното. След час търсене открих един мазен книговезец в Долен Северин.

Той беше неприятен човек с морала на улично куче, но наистина се интересуваше от

купчината клеветнически истории, които благородниците бяха изпратили в стаите ми.

Предложи ми четири рийла за всичко, плюс обещанието да ми плаща по десет пенита за

всеки продаден екземпляр от бъдещата книга. Спазарихме се за шест рийла и шест пенита на

копие и си стиснахме ръцете. Напуснах магазина му, изгорих договора и си измих ръцете два

пъти. Все пак задържах парите.

След това продадох двата хубави костюма и всички книги на Каудикус, с изключение на

една. Прекарах следващите няколко часа на доковете и със събраните пари си купих място

на кораб, който заминаваше на следващия ден за Джунпуи.

Докато нощта се спускаше над града, се помотах из по-високите части на Северин, като

се надявах, че може да се натъкна на Дена. Разбира се, това не се случи. Усещах, че е

заминала отдавна. Един град изглежда различен, когато Дена е някъде в него, а Северин

изглеждаше кух като празно яйце.

След няколко часа безплодно търсене се отбих в бордей край доковете и се настаних в

общото помещение, за да пийна няколко напитки. Нощта се точеше бавно и дамите бяха

отегчени. Затова купих напитки за всички и започнахме да разговаряме. Разказах им няколко