Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Тримата с Деох и Станчион пийнахме заедно и си разказвахме истории, докато навън не

стана тъмно, след което ги оставих да се погрижат за заведението си.

Известно време обикалях града, като се отбих в няколко познати пансиона и кръчми, в

две-три обществени градини и поседях на една пейка, скрита под дърво в двор. Деох ми каза,

че цяла година не е мяркал дори и сянката на Дена. Но дори и това, че я търсех и не я

намирах, ми действаше някак успокояващо. Изглежда, че донякъде това беше в основата на

нашата връзка.

* * *

По-късно същата нощ се качих върху Мейнс и минах през познатия лабиринт от комини,

разместени покривни плочи, глина и калай. Заобиколих един ъгъл и видях Аури, която

седеше на комин, а дългата ѝ тънка коса се рееше около главата ѝ така, сякаш тя плуваше под

вода. Момичето гледаше луната и люлееше босите си крака.

Прокашлях се леко и Аури се обърна. Тя скочи от комина, затича се по покрива и спря на

няколко крачки от мен. Усмивката ѝ беше по-ярка от луната.

— В Щурчово поточе живее цяло семейство таралежи! — развълнувано ми съобщи тя.

Направи още две крачки и хвана ръката ми в своите.

— Има бебета, големи колкото жълъди! — Тя леко ме задърпа. — Ще дойдеш ли да ги

видиш?

Кимнах и Аури ме поведе по покрива към ябълковото дърво, което можехме да

използваме, за да слезем в двора. Когато накрая стигнахме там, тя погледна към дървото,

след това сведе поглед към загорялата ми ръка, която все още държеше между двете си

малки и бели ръце. Не ме стискаше силно, но хватката ѝ беше здрава и нямаше никакво

намерение да ме пусне.

— Липсваше ми — тихо каза тя, без да вдига поглед. — Не си тръгвай отново.

— Нямам намерение да си тръгвам — меко я уверих аз. — Имам твърде много неща за

правене тук.

Аури наклони глава настрани и ме погледна през облака на косите си.

— Като да ме посещаваш ли?

— Като да те посещавам — съгласих се аз.

143.

Безкръвен

Имаше една последна изненада, която ме очакваше при завръщането ми в Университета.

Бяха изминали едва няколко дни, откакто се бях прибрал, когато отидох на работа в

Рибарника. Макар вече да не се нуждаех така отчаяно от пари, заниманията там ми

липсваха. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо в това да създаваш нещо с ръцете си.

Правилното изобретяване е като песен, направена от материални неща. То е акт на

съзидание.

Затова отидох в Ателието, като мислех да започна с нещо просто, тъй като бях загубил

форма. Докато се приближавах до гишето, забелязах познато лице.

— Здравей, Базил — казах аз. — Какво направи този път, за да се озовеш тук?

Той сведе поглед.

— Неправилна работа с реагенти — промърмори.

— Не е толкова зле — засмях се. — Ще излезеш след около цикъл.

— Да. — Той вдигна поглед и се усмихна стеснително. — Чух, че си се върнал. Да не би

да си дошъл за парите?

Спрях насред списъка, който правех наум, за нещата, нужни за направата на комин.

— Не те разбрах?

Базил наклони глава настрани.

— Сумата, която имаш да получаваш — обясни той — за Безкръвния. — Погледна ме за

момент, сетне на лицето му внезапно се изписа разбиране. — Точно така, ти няма как да

знаеш…

Той се отдалечи от гишето за момент и после се върна с нещо, което приличаше на

осемстенна лампа, направена изцяло от желязо.

Различаваше се от „уловителя на стрели“, който бях направил. Онзи, който аз бях

конструирал, беше изработен от отпадъци и беше доста груб. Този беше гладък и лъскав.

Всички части прилепваха плътно една към друга и беше покрит с тънък слой прозрачен

алхимичен емайл, който щеше да го предпазва от дъжд и прах. Беше хитро — трябваше да го

включа в първоначалната си схема.

Макар донякъде да бях поласкан, че някой е харесал достатъчно изобретението ми, за да

го изкопира, повече се подразних, че виждам „уловител на стрели“, който е толкова по-

лъскав от моя оригинал. Забелязах издайническата еднаквост на отделните части.

— Някой е направил комплект шаблони за отливане? — попитах аз.

— О, да — кимна Базил, — отдавна, при това са два комплекта. — Той се усмихна. —

Трябва да призная, че това е хитроумно нещо. Отне ми доста време да се сетя как работи

инерционният превключвател, но сега, когато знам как става… — Той потупа с пръст

челото си. — И аз самият направих два уловителя. За времето, което отнема, се изкарват

добри пари. За предпочитане е пред палубните фенери.

Това ме накара да се усмихна.

— Всичко е за предпочитане пред палубните фенери — съгласих се аз и вдигнах

уловителя. — Този един от твоите ли е?

— Моите се продадоха преди месец — поклати глава той. — Не се застояват много.

Постъпил си умно, като си им сложил толкова ниска цена.

Повъртях устройството в ръцете си и видях една дума, издълбана върху метала.

Квадратните букви бяха отпечатани толкова дълбоко в желязото, че ми стана ясно, че са част

от шаблона. Пишеше „Безкръвен“.

Вдигнах поглед към Базил. Той се усмихна.

— Ти замина, без да му дадеш подходящо име — обясни той. — След това Килвин

направи схемата официална и я добави в архивите. Трябваше да му дадем някакво име, преди

да започнем да го продаваме. — Усмивката му леко посърна. — Но това се случи горе-долу

по времето, когато се разнесе мълвата, че си загинал в морето. Затова Килвин доведе

магистър Елодин…

— За да му даде подходящо име — довърших вместо него аз, като продължавах да въртя

уловителя в ръце. — Разбира се.

— Килвин мърмори известно време — продължи Базил. — Нарече името драматична

глупост. Но то остана. — Той сви рамене, наведе се, порови малко и извади една книга. —

Както и да е, искаш ли си дяла? — Започна да прелиства страниците. — Вече се с натрупала

солидна сума. Доста хора започнаха да ги правят.

Той намери страницата, която търсеше, и прокара пръст по редовете.

— Ето го. Досега са продадени шейсет и осем…

— Базил — прекъснах го аз, — наистина не разбирам за какво говориш. Килвин вече ми

плати за първата бройка, която направих.

Базил сбърчи вежди.

— Става дума за комисионната ти — сухо обясни той, но виждайки неразбиращия ми

поглед, продължи: — Всеки път, когато Ателието продаде нещо, Рибарникът получава

трийсет процента, а собственикът на схемата получава десет процента.

— Мислех, че Ателието запазва всичките четирийсет — изненадано казах аз.

— В повечето случаи е така — повдигна рамена той. — Ателието притежава повечето

стари схеми. Повечето неща вече са били изобретени. Но за нещо ново…

— Манет никога не ми е споменавал за това — отбелязах аз.