Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

ре’ларите. Три бяха математически неправилни и той набързо ми демонстрира как те са

обречени на провал, като по този начин ми спести десетки часове изгубено време.

Една от идеите ми той отхвърли като „крайно неподходяща за един отговорен

изобретател“. Оспорих думите му с това, че механизъм, който би намалил времето,

необходимо за зареждане на балистите, би помогнал на корабите да се защитават от пирати.

Би помогнал също и в защитата на градовете срещу нападенията на нашествениците Ви

Семби…

Но Килвин не искаше и да чуе за това. Когато лицето му започна да потъмнява като

буреносен облак, бързо се отказах да излагам внимателно обмислените си аргументи.

В крайна сметка само две от идеите ми бяха солидни, приемливи и оригинални. Но след

седмици работа бях принуден да изоставя и тях, тъй като не успях да ги накарам да

проработят.

Килвин остави острието и гравираното до половина месингово зъбно колело и се обърна

с лице към мен.

— Уважавам студентите, които мислят в дългосрочна перспектива, ре’лар Квоте. Но

хиляда години са много и за камъка, да не говорим за метала. Още повече за метал, който е

подложен на честа употреба.

Разбира се, въпросът ми беше свързан с Цезура, но се колебаех да кажа на Килвин цялата

истина. Знаех твърде добре, че магистърът не одобрява изобретенията да бъдат използвани

във връзка с каквото и да е оръжие. Макар че може би щеше да оцени майсторската

изработка на такъв меч, нямаше да одобри факта, че притежавам нещо такова.

Усмихнах се.

— Не става дума за проект — обясних аз. — Просто съм любопитен. По време на

пътуванията ми ми показаха меч, който беше доста здрав и остър. Въпреки това явно беше

налице доказателство, че той е на повече от две хиляди години. Знаете ли за някакъв метал,

който да издържи, без да се счупи толкова дълго време? И не само това, но дори и да остане

остър?

— А — кимна Килвин с не особено изненадано изражение. — Има такива неща, както би

казал някой — древни магии. Или пък древно изкуство, което вече е изгубено за нас. Такива

неща се намират тук-там по света. Удивителни предмети. Загадки. Много надеждни

източници споменават за вечно горящата лампа. — Той махна широко с ръка към

стъклените полусфери, поставени върху работната му маса. — Дори имаме някои от тези

неща тук, в Университета.

Усетих как любопитството ми се разпали.

— Какви неща? — попитах го аз.

Килвин разсеяно подръпна брадата си с ръка.

— Имам устройство без никаква сигалдрия, което, изглежда, не върши нищо друго, освен

да поглъща ъгловия момент. Имам четири кюлчета от бял, по-лек от водата метал, който не

мога нито да разтопя, нито да нараня по какъвто и да е начин. Лист черно стъкло, по едната

страна на което не може да се упражни никакво триене. Парче странно оформен камък,

който поддържа температура малко над точката на замръзване, независимо каква е

топлината около него. — Той сви масивните си рамене. — Тези неща са загадка.

Отворих уста, после се поколебах.

— Ще бъде ли неуместно, ако ви помоля да видя някои от тези неща?

Усмивката на Килвин беше много бяла на фона на тъмната му кожа и брада.

— Никога не е неуместно човек да попита, ре’лар Квоте — отбеляза той. — Студентът

трябва да бъде любопитен. Щях да се обезпокоя, ако не се интересуваше от тези неща.

Едрият изобретател отиде до голямото си дървено бюро, така осеяно с недовършени

проекти, че повърхността му почти не се виждаше. Той отключи чекмеджето с ключ, който

измъкна от джоба си, и извади два куба от матов метал, които бяха малко по-големи от

зарове.

— Много от тези древни неща ние не можем да проумеем, нито пък да използваме —

рече той. — Но някои от тях са забележително полезни. — Раздруса двете метални кубчета и

те иззвъняха нежно в ръката му. — Наричаме тези камъни пазачи.

Килвин се наведе и ги постави върху пода на около метър разстояние един от друг.

Докосна ги и промърмори нещо съвсем тихо, твърде тихо, че да го чуя.

Усетих едва доловима промяна във въздуха. В началото помислих, че в стаята е станало

по-студено, но после осъзнах истината — не усещах топлината, излъчвана от огъня, тлеещ в

пещта в другия край на кабинета на магистъра.

Той небрежно взе един железен прът, който използваше за разравяне на пещта, и замахна

със сила към главата ми. Жестът му беше толкова неочакван, че ме свари напълно

неподготвен и нямах време да се свия или да трепна.

Прътът спря на половин метър от мен, сякаш се удари в някакво невидимо препятствие.

Нямаше звук от удар в нещо, нито пък желязото отскочи в ръката на Килвин.

Предпазливо протегнах ръка и тя не се натъкна на… нищо. Сякаш празният въздух пред

мен беше станал плътен.

Магистърът ми се ухили.

— Камъните пазачи са особено полезни, когато провеждаш опасни експерименти или

изпитваш оборудване — обясни той. — По някакъв начин те създават таумична и кинетична

бариера.

Продължих да движа ръката си по дължината на невидимата бариера. Не беше твърда,

дори не беше плътна. Поддаваше леко, когато я натиснех, и я усещах хлъзгава като покрито с

масло стъкло.

Килвин ме наблюдаваше с леко развеселено изражение.

— Ако трябва да съм честен, ре’лар Квоте, мислех да нарека твоето устройство за

спиране на стрелите „Огледалния страж“. — Той се понамръщи. — Разбира се, това нямаше

да е съвсем точно, но щеше да е по-добре от драматичната глупост на Елодин.

Облегнах се със сила върху невидимата бариера. Беше здрава като каменна стена. Сега,

когато я погледнах по-отблизо, успях да видя леко изкривяване във въздуха, сякаш гледах

през стъкло с малък дефект.

— Това е далеч по-добро от моя „уловител на стрели“, магистър Килвин.

— Това е така — кимна отстъпчиво изобретателят, наведе се да вземе камъните и отново

промърмори нещо под носа си.

Олюлях се, когато бариерата изчезна.

— Но можем да повтаряме безкрайно твоето хитроумно устройство, а тази загадка не

можем.

Магистърът вдигна двете метални кубчета в огромната си длан.

— Тези неща са полезни, но никога не забравяй, че за изобретателя най-важни са

съобразителността и предпазливостта. Ние работим с реални неща. — Той стисна камъните

пазачи в юмрука си. — Остави загадките на поетите, свещениците и глупаците.

* * *

Въпреки останалите ми неуспехи обучението ми при магистър Елодин напредваше доста

добре. Той твърдеше, че за да подобря уменията си на повелител на имената, са ми нужни

само време и отдаденост. Стараех се да му покажа и двете и той се възползва от това по

доста странни начини.