Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

разочарована, че не съм я опипвал след това? Мислех, че ме мрази.

— Тук сме далеч от Модег — отбеляза тя. — В тази част на света хората нямат

достатъчно усет за правенето на любов. Някои жени не знаят как да се държат с мъж, който

не е нахален.

— Много добре — рекох аз. — Какво друго казват?

— Нищо, което да е особено изненадващо — отвърна тя. — Макар да не си нахален,

определено не е трудно да бъдеш разпален. Казват, че си щедър, остроумен и… — Тя не

довърши, изглеждаше смутена.

— Продължавай — подканих я аз.

— Сдържан — добави Фела и въздъхна.

— Сдържан?

Не беше съкрушителният удар, който очаквах.

— Понякога всичко, което търсиш, е просто вечеря — обясни Фела — или компания, или

разговор, или просто някой, с когото приятелски да се понатискаш. Но най-вече един мъж ти

е нужен, за да… — Тя се намръщи и започна отначало. — Когато си с някой мъж… —

Отново не довърши.

— Кажи каквото имаш да казваш — наведох се напред аз.

Тя сви рамене и извърна поглед.

— Ако бяхме заедно, щях да очаквам, че ще ме напуснеш. Не веднага. Не злобно и подло.

Но знам, че щеше да го направиш. Не приличаш на онези мъже, които биха останали с едно

момиче завинаги. Накрая щеше да намериш нещо, което е по-важно от мен.

Побутвах разсеяно един картоф в купата, без да знам какво да мисля.

— Тук има нещо повече от преданост — намеси се Сим. — Квоте би преобърнал света за

това момиче. Нима не го виждаш?

Фела ме изгледа продължително.

— Мисля, че го виждам — рече тя.

— Ако ти можеш да го видиш, тогава и Дена би трябвало да може — разумно отбеляза

Симон.

— Забелязвам го само защото гледам отстрани — поклати глава Фела.

— Любовта е сляпа? — засмя се Сим. — Това ли е съветът, който можеш да предложиш?

— Той вдигна очи към тавана. — Стига, моля те.

— Никога не съм казвал, че съм влюбен — уточних аз. — Никога не съм казвал това. Тя

ме обърква и аз съм привързан към нея. Но нещата не отиват по-далеч. И как биха могли? Не

я познавам достатъчно добре, за да мога сериозно да твърдя, че я обичам. Как може да

обичам нещо, което не разбирам?

Те ме гледаха мълчаливо известно време. След това Сим избухна в момчешкия си смях,

все едно току-що бях казал най-забавното нещо, което някога е чувал. Той хвана ръката на

Фела и целуна пръстена ѝ от камък.

— Печелиш — каза ѝ той. — Любовта е сляпа и глухоняма. Никога повече няма да се

съмнявам в мъдростта ти.

* * *

Реших да продължа да проучвам мненията на други хора и отидох да потърся магистър

Елодин. Накрая го намерих седнал под едно дърво в малка градинка близо до Мюз.

— Квоте! — Той ми махна лениво. — Ела, седни — покани ме той и побутна с крак към

мен една купичка. — Хапни си малко грозде.

Взех си няколко зърна. В онези дни пресните плодове не бяха рядкост за мен, но въпреки

това гроздето беше чудесно, откъснато точно преди да презрее. Дъвчех замислено.

Съзнанието ми все още беше оплетено в мисли за Дена.

— Магистър Елодин — бавно започнах аз, — какво бихте помислили за човек, който

непрекъснато променя собственото си име?

— Какво? — Той внезапно се изпъна, а в очите му се появи безпокойство и паника. —

Какво си направил?

Реакцията му ме стресна и отбранително вдигнах ръце.

— Нищо! — твърдо заявих аз. — Не става въпрос за мен, а за едно момиче, което

познавам.

Лицето на Елодин стана пепеляво.

— Фела? — попита той. — О, не. Не. Тя не би направила нещо такова. Твърде умна е за

това.

Звучеше така, сякаш отчаяно се опитва да убеди самия себе си.

— Нямам предвид Фела — уверих го аз. — Става дума за едно момиче, което познавам.

Всеки път, когато я срещна, тя е избрала да се нарича с ново име.

— О — каза Елодин и се отпусна.

Той отново се облегна на дървото и тихо се разсмя.

— Става дума за рождените имена — рече той с осезаемо облекчение. — В името на

божиите кости, момче! Аз си помислих… — Той не довърши и поклати глава.

— Какво сте си помислили? — попитах аз.

— Нищо — небрежно отвърна той. — Сега ми обясни за това момиче.

Свих рамене и започнах да съжалявам, че изобщо повдигнах въпроса.

— Просто се чудех какво бихте казали за момиче, което постоянно сменя името си.

Всеки път, когато я срещна, тя е с различно име — Дианах, Дона, Диане.

— Предполагам, че не е някакъв беглец? — попита Елодин и се усмихна. — Не е

преследвана и не се опитва да се измъкне от закона на желязото на Атур? Не става дума за

нещо такова?

— Доколкото знам, не — отговорих аз и също леко се усмихнах.

— Може би това означава, че не знае коя е — предположи той. — Или че знае, но не ѝ

харесва. — Той вдигна поглед и замислено потърка носа си. — Може би е знак за нейното

неспокойство и неудовлетворение. Може да означава, че характерът ѝ е непостоянен и тя

променя името си, за да му пасва. Или пък може да означава, че променя името си с

надеждата, че това ще ѝ помогне да бъде различен човек.

— Това са много думи, които не означават нищо — сопнах се аз. — Все едно да кажеш,

че знаеш, че супата ти е или топла, или студена. Или че една ябълка е или сладка, или

кисела. — Погледнах го намръщено. — Това е просто сложен начин да кажете, че не знаете

нищо.

— Ти не ме попита какво знам за подобно момиче — изтъкна той. — Попита ме какво

бих помислил за нея.

Сви рамене. Тази тема започваше да ме уморява. Хапвахме мълчаливо от гроздето и

наблюдавахме как студентите идват и си отиват.

— Отново призовах вятъра — казах аз, осъзнавайки, че още не му го бях споделил. —

Докато бях в Тарбеан.

При тези думи Елодин се оживи.

— Наистина ли го направи? — попита той, обърна се и ме погледна очаквателно. —

Разкажи ми тогава. Искам да знам всички подробности.

Елодин беше възможно най-добрият слушател — беше внимателен и ентусиазиран.

Разказах му цялата история, като не пропуснах и няколкото драматични моменти. Когато

свърших, открих, че настроението ми значително се е подобрило.

— Станаха три пъти за този семестър — одобрително отбеляза Елодин. — Потърсил си

го и си го намерил, когато си имал нужда от него. И не е бил просто някакъв си бриз, а дъх.

Това е фина работа. — Той ме погледна с крайчеца на окото си и ми се усмихна лукаво. —

Как мислиш, колко време ще мине, преди да успееш да си направиш пръстен от въздух?

Вдигнах лявата си ръка и разтворих пръсти.

— Кой може да каже дали вече не го нося?

Елодин се разтресе от смях, сетне спря, когато моето изражение не се промени. Той леко

сбърчи вежди и ме изгледа замислено. Погледът му се насочи първо към ръката ми, а след

това се върна върху лицето ми.