Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

вода. Плюех и се мъчех да се изправя на крака, докато Дена се смееше толкова силно, че чак

се превиваше и едва успяваше да стои изправена.

Тръгнах към нея, но тя отскочи встрани с лек писък и се разсмя още по-силно. Отказах се

да я гоня и демонстративно започнах да бърша водата от лицето и ръцете си.

— Толкова лесно ли се отказваш? — присмя ми се тя. — Да не би да се намокри?

Бръкнах във водата.

— Надявах се да си намеря отново камъка — отвърнах аз и се престроих, че го търся.

— Няма да ме подмамиш толкова лесно — засмя се Дена и поклати глава.

— Говоря сериозно — настоях аз. — Исках да чуя края на неговата история.

— И каква беше тази история? — подкачи ме тя, без да се приближава.

— Беше историята за едно момиче, което се отнасяло пренебрежително с могъщ

арканист — отвърнах аз. — Тя му се подигравала. Презрително му се присмивала. Един ден

той хванал я в един поток и със стихове страховете ѝ успокоил. И когато момичето

забравило да гледа зад гърба си, той номер ѝ скроил.

Ухилих ѝ се и извадих ръка от водата.

Тя се обърна точно преди вълната да я удари. Беше висока само до кръста ѝ, но

достатъчна, за да я накара да загуби равновесие. Пльосна се във водата сред водовъртеж от

балончета, а роклята и косата ѝ се носеха около нея.

Течението я довлече до мен и аз, смеейки се, ѝ помогнах да се изправи. Изглеждаше така,

сякаш се е давила три дни.

— Не е честно! — възмутено извика тя, като пръскаше слюнка. — Не е честно!

— Не съм съгласен — рекох аз. — Ти си най-красивата водна девойка, която бих могъл

да се надявам да видя днес.

Дена ме изплиска.

— Подмазвай ми се колкото си щеш, но бог вижда истината. Ти мамеше. Докато аз

използвах честен номер.

Тогава тя се опита да ме потопи, но аз бях подготвен. Известно време се боричкахме,

докато и двамата останахме без дъх. Едва тогава осъзнах колко близо е тя. Колко е

прекрасна. И колко малко ни разделят един от друг мокрите ни дрехи.

Дена, изглежда, осъзна това едновременно с мен и двамата леко се отдръпнахме един от

друг, сякаш внезапно се бяхме засрамили. Подухна вятър и ни напомни колко мокри сме.

Дена скочи с лекота на брега и съблече роклята си, без да се поколебае и за миг, и я хвърли

върху сивия камък да съхне. Отдолу носеше бяла риза, която прилепна към тялото ѝ. Тя влезе

обратно в потока. Побутна ме закачливо, докато минаваше покрай мен, след това се

покатери върху един гладък и объл речен камък, който стърчеше наполовина над водата

близо до средата на потока.

Камъкът беше идеален за печене на слънце — гладък базалт, тъмен като очите ѝ.

Белотата на кожата ѝ и на ризата, която не скриваше почти нищо, контрастираше толкова

рязко с повърхността на камъка, че бе почти болезнено ярка за окото. Дена лежеше по гръб и

беше разстлала косата си да се суши. Влагата от нея рисуваше шарки върху камъка и сякаш

изричаше името на вятъра. Тя затвори очи и вдигна лице към слънцето. Дори самата

Фелуриан не би могла да бъде по-прекрасна и по-съвършено непринудена.

Отидох на брега и свалих мократа си риза и жилетка. Трябваше да се задоволя с това да

остана с подгизналите си панталони, тъй като нямах какво друго да облека.

— Какво ти каза камъкът? — попитах аз, за да запълня мълчанието, докато простирах

ризата си до нейната рокля върху сивия камък.

Тя поглади с ръка гладката повърхност на камъка и заговори, без да отваря очи:

— Този ми разказва какво е да живееш във водата, но да не си риба. — Тя се протегна

като котка. — Би ли донесъл кошницата тук?

Взех кошницата, нагазих във водата и се отправих към нея, като се движех бавно, за да не

пръскам. Дена лежеше съвсем неподвижна, сякаш беше заспала. Но докато я наблюдавах,

устните ѝ се извиха в усмивка.

— Тих си — отбеляза тя, — но аз мога да те помириша, докато стоиш там.

— Надявам се миризмата да не е лоша.

Тя леко поклати глава, продължавайки да стои със затворени очи.

— Миришеш на сухи цветя, на някаква екзотична подправка, която тлее и се готви да

пламне.

— Предполагам, че мириша и на речна вода.

Тя отново се протегна и се усмихна непринудено, демонстрирайки съвършената белота

на зъбите си и прекрасните си розови устни. Леко се размърда върху камъка. Сякаш почти се

готвеше да ми направи място. Почти. Помислих си да се присъединя към нея. Камъкът беше

достатъчно голям, ако лежахме достатъчно близо един до друг…

— Да — рече Дена.

— Какво да? — попитах аз.

— Отговорът на твоя въпрос — каза тя и обърна лице към мен с все така затворени очи.

— Готвиш се да ми зададеш въпрос. — Тя леко се премести върху камъка. — Отговорът е

„да“.

Как да приема това? Какво трябваше да я попитам? Да поискам целувка? Нещо повече?

Колко далеч можех да стигна? Беше ли това някакъв изпит? Знаех, че ако поискам твърде

много, само ще я отблъсна.

— Чудех се дали ще искаш да се мръднеш малко — тихо промълвих аз.

— Да — отвърна тя и се размърда отново, за да направи още място до себе си.

След това отвори очи и те се разшириха, когато видя, че съм изправен над нея гол, без

риза. Погледна надолу и се успокои, като видя панталоните ми.

Засмях се, но шокът в широко отворените ѝ очи ме накара отново да стана предпазлив.

Оставих кошницата на мястото, на което се готвех да се настаня.

— За какво си мислехте, милейди?

Тя се смути и леко се изчерви.

— Не смятах, че си от онези мъже, които биха донесли голи обеда на едно момиче. —

Сви рамене, погледна кошницата, а после мен. — Но така ми харесваш. Мой собствен, гол до

кръста роб. — Тя отново затвори очи. — Нахрани ме с ягоди.

С удоволствие изпълних желанието ѝ и така прекарахме следобеда.

* * *

Обедът отдавна бе изчезнал и слънцето ни беше изсушило. За пръв път, откакто се

скарахме в Северин, почувствах, че нещата между нас са наред. Мълчанията вече не лежаха

около нас като дупки на пътя. Знаех, че просто трябва да изчакам търпеливо, докато

напрежението изчезне.

Следобедът бавно отминаваше и аз разбрах, че моментът е подходящ да повдигна

въпроса, който ме измъчваше от толкова отдавна. Видях леко зеленикавия цвят на стари

натъртвания по горната част на ръцете ѝ, следата от подутина на гърба ѝ от удар с камшик.

Имаше и белег над коляното на единия крак, който още бе доста пресен и червенината му

прозираше под бялото на ризата ѝ.

Единственото, което трябваше да сторя, бе да я попитам за това. Ако подберях

подходящите думи, тя щеше да признае, че белезите са от нейния покровител. След това

щеше да е лесно да я накарам да се откаже от него. Да я убедя, че заслужава нещо по-добро и