Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

нея се наслаждавахме на относително уединение в нашия ъгъл на общото помещение.

— Трябваше да се сетя, че ще те срещна тук — рече тя. — Винаги си там, където най-

малко очаквам да те открия. Да не би най-сетне да си напуснал Университета?

— Измъкнах се за няколко дни — поклатих глава аз.

— Ще се връщаш ли обратно скоро?

— Всъщност утре. Наел съм карета.

— Искаш ли малко компания? — усмихна се тя.

— Трябва да знаеш отговора на този въпрос — хвърлих ѝ прям поглед аз.

Дена се изчерви леко и извърна поглед.

— Предполагам, че е така.

Когато сведе поглед, косата ѝ се спусна от раменете ѝ и падна около лицето ѝ. Ухаеше

хубаво на топлина, на слънчева светлина и на сайдер.

— Косата ти — казах аз, — прекрасна е.

За моя изненада при тези думи тя се изчерви още повече и поклати глава, без да вдигне

поглед към мен.

— Дотук ли стигнахме след цялото това време? — попита тя и ме стрелна с поглед. —

До ласкателство?

На свой ред бях смутен и запелтечих:

— Аз… Аз не бих… Искам да кажа, че бих…

Поех си дъх, преди да се протегна и леко да докосна тънката, сложна плитка, полускрита

в косата ѝ.

— Плитката ти — поясних аз. — Тя сякаш казва прекрасна .

Устните ѝ се оформиха в изящно „О“ на изненада и едната ѝ ръка стеснително докосна

косата ѝ.

— Можеш да го прочетеш? — невярващо и с леко ужасено изражение попита тя. —

Милостиви Техлу! Има ли нещо, което да не знаеш?

— Уча илишки — обясних аз. — Или поне се опитвам да го нравя. Има шест кичура

вместо четири, но е почти като възел за разказване на истории, нали?

— Почти? — повтори тя. — Много повече е от почти. — Пръстите ѝ дърпаха синия

конец в края на плитката ѝ. — В днешно време дори илишците рядко знаят илишки —

очевидно раздразнена промърмори тя.

— Не ме бива особено — оправдах се аз. — Просто знам няколко думи.

— Даже онези, които говорят този език, не си правят труда да учат възлите. — Тя ми

хвърли кос, ядосан поглед. — И би трябвало да ги четеш с пръстите си, а не като ги гледаш.

— Трябваше да го уча най-вече от илюстрациите в книгите — оправдах се аз.

Дена най-сетне развърза синия конец и започна да разплита плитката, като чевръстите ѝ

пръсти приглаждаха кичурите обратно в косата ѝ.

— Не трябваше да го правиш — укорих я аз. — Преди ми харесваше повече.

— Точно за това става дума, нали? — Тя вдигна поглед към мен, вирна гордо брадичка и

разтръска косата си. — Ето. Сега какво мислиш?

— Мисля, че се страхувам да ти правя повече комплименти — признах аз, без да съм

съвсем сигурен какво точно съм направил не както трябва.

Държанието ѝ леко се смекчи и раздразнението ѝ се стопи.

— Просто е смущаващо. Никога не съм очаквала, че някой ще успее да го прочете. Как би

се почувствал, ако някой видеше, че носиш знак, който гласи „аз съм смел и красив“?

Настъпи мълчание. Преди то да е продължило твърде дълго, аз казах:

— Да не би да те задържам от някаква неотложна работа?

— Само ескуайър Страхота. — Тя направи небрежен жест по адрес на придружителя ѝ,

който си бе тръгнал.

— Беше доста неотложен, нали? — попитах аз с полуусмивка и повдигнах вежди.

— Всички мъже са неотложни по един или друг начин — отвърна тя с подигравателна

сериозност.

— Значи продължават да се придържат към онази своя книга?

Изражението на Дена стана печално и тя въздъхна.

— Надявах се, че с възрастта престават да обръщат толкова внимание на книгата. Вместо

това открих, че едва обърнали са страницата. — Тя вдигна ръка и показа два пръстена. —

Сега вместо рози ми дават злато и щом го направят самоуверено, очакват да бъдат богато

възнаградени.

— Поне те отегчават мъже, които са заможни — успокоих я аз.

— На кой му е притрябвал мъж посредствен? — изтъкна тя. — Няма особено значение

дали богатството му е голямо или малко.

Сложих нежно ръка върху нейната.

— Трябва да простиш на тез мъже с безчестни мисли. Тез мъже, бедни и богати, щом

видят, че не могат да те имат, опитват се да купят нещо, що не се продава.

— Молба за милост за враговете! — Дена изръкопляска възхитено.

— Просто отбелязвам, че ти самата също правиш подаръци — казах аз, — както аз

самият знам добре.

Очите ѝ се втвърдиха и тя поклати глава.

— Има голяма разлика между подарък, даден от сърце, и такъв, който да те обвърже с

някой мъж.

— В това има истина — признах аз. — Златото е също толкова подходящо за верига,

колкото и желязото. И все пак човек едва ли може да обвини мъжете, които се опитват да

украсят снагата ти.

— Едва ли — рече тя с усмивка, която беше едновременно кисела и уморена. — Много от

техните предложения искат по-скоро да ме съблекат. — Тя ме погледна. — А ти? Искаш да

ме украсиш или да ме съблечеш?

— Мислил съм за това — признах аз и тайно се усмихнах, защото знаех, че нейният

пръстен е прибран на безопасно място в стаята ми в „При Анкер“.

Огледах я демонстративно.

— И двете имат своите предимства, но златото не е за теб. Твърде ярка си, за да се

нуждаеш от допълнителен блясък.

Дена хвана ръката ми и я стисна с нежна усмивка.

— О, мой Квоте, липсваше ми. Донякъде причината да дойда в този край на света бе, че

се надявах да те намеря. — Тя се изправи и протегна ръка към мен. — Хайде, отведи ме

далеч от всичко това.

148.

Истории с камъни

По време на дългия път обратно към Имре двамата с Дена разговаряхме за стотици

незначителни неща. Тя ми разказа за градовете, които беше видяла: Тиню, Вартхерет,

Андениван. На свой ред аз ѝ разказах за Адемре и ѝ показах няколко движения от езика на

жестовете.

Тя се шегуваше с мен за нарастващата ми слава и аз ѝ разказах каква е истината зад

всички тези истории. Споделих ѝ как се бяха провалили нещата с маера и тя се възмути от

случилото се.

Но имаше много неща, за които не говорехме. Никой от двама ни не спомена нищо за

това как се бяхме разделили в Северин. Не знаех дали не си беше тръгнала разгневена след

скарването ни, или беше решила, че съм я изоставил. Всеки въпрос, свързан с това,

изглеждаше опасен. В най-добрия случай такъв разговор би ни накарал да се чувстваме

неудобно. В най-лошия — щеше да разпали отново предишния ни спор, а това беше нещо,

което отчаяно се опитвах да избегна.

Дена носеше арфата със себе си, както и голям пътнически сандък. Предположих, че е

завършила песента си и че сигурно вече я изпълнява. Безпокоеше ме обстоятелството, че

щеше да я изпълнява и в Имре, където безброй певци и менестрели щяха да я чуят и да я

разнесат по света.

Въпреки това не казах нищо. Знаех, че този разговор ще бъде труден, и исках внимателно