Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

да подбера подходящия момент за него.

Не споменах и за нейния покровител, макар онова, което Ктаех ми беше казал, да

измъчваше съзнанието ми. Непрекъснато мислех за него. Сънувах кошмари за него.

Фелуриан беше друга тема, която не обсъждахме. Въпреки всички шеги, които Дена си

правеше за това, че съм спасявал бандити и съм убивал девици, тя нито веднъж не спомена

Фелуриан. Сигурно беше чула песента, която бях написал, тъй като тя беше далеч по-

популярна от другите истории, които, изглежда, Дена знаеше доста добре. Но тя нито

веднъж не спомена за нея, а аз не бях толкова глупав, че сам да повдигна въпроса.

И така, по време на пътуването много неща останаха неизречени. Напрежението се

натрупваше между нас, докато каретата се друсаше по пътя. В разговора ни имаше празноти

и прекъсвания, мълчания, които се проточваха твърде дълго, както и такива, които бяха

кратки, но ужасяващо дълбоки.

Бяхме в капана на едно от тези мълчания, когато накрая пристигнахме в Имре. Оставих я

в „Главата на глигана“, където тя планираше да си наеме стая. Помогнах ѝ да качи сандъка

на горния етаж, но мълчанието там се оказа дори по-дълбоко. Затова набързо го заобиколих,

нежно се сбогувах с нея и си тръгнах, без дори да ѝ целуна ръка.

* * *

В онази нощ мислех за всичките десет хиляди неща, които можех да ѝ кажа. Лежах буден,

вторачен в тавана и не можех да заспя часове наред.

Събудих се рано неспокоен и притеснен. Закусих със Симон и Фела, после отидох на

„симпатия за напреднали“, където Фенгон умело ме победи в три дуела подред и така

застана начело в класацията за пръв път, откакто се бях върнал в Университета.

Тъй като нямах други часове, се изкъпах и прекарах няколко дълги минути в преглеждане

на дрехите си, докато накрая избрах една обикновена риза и зелената жилетка, за която Фела

казваше, че подчертава очите ми. Превърнах шаеда си в късо наметало, но после реших да не

го нося. Не исках Дена да се сеща за Фелуриан, когато ме види с него.

Накрая мушнах пръстена ѝ в джоба си и се отправих към Имре от другата страна на

реката.

Когато стигнах до „Главата на глигана“, едва успях да докосна дръжката на вратата,

когато Дена я отвори, излезе на улицата и ми подаде кошница с обяд.

Бях повече от изненадан.

— Как разбра…?

Тя носеше светлосиня рокля, която много ѝ отиваше.

— Женска интуиция — усмихна ми се очарователно тя и ме хвана под ръка.

— Аха — казах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи мъдро.

Усещането за близостта ѝ беше почти болезнено — топлината на ръката ѝ върху моята,

уханието ѝ на зелени листа и на въздуха преди лятна буря.

— Да не би да знаеш и накъде сме тръгнали?

— Само знам, че ти ще ме отведеш там. — Когато заговори, тя се завъртя с лице към мен

и аз почувствах дъха ѝ отстрани върху шията си. — С радост ти се доверявам.

Обърнах се към нея с намерението да изрека някое от остроумните неща, за които бях

мислил цяла нощ. Но когато срещнах очите ѝ, онемях. Отнесох се и загубих представа за

времето. За един дълъг миг принадлежах само на нея…

Дена се засмя и ме изтръгна от унеса, който можеше да продължи още миг или цяла

минута. Излязохме от града, разговаряйки така непринудено, сякаш помежду ни никога не е

имало нищо друго освен слънчева светлина и пролетен въздух.

Отведох я на място, което бях открил по-рано тази пролет — малка долчинка, закътана

сред дърветата. Едно поточе криволичеше покрай сивия камък, който лежеше на земята по

цялата ѝ дължина, а слънцето блестеше над поле от маргаритки, които протягаха лицата си

към небето.

Дена затаи дъх, когато изкачи хребета на хълма и видя разстлалия се пред очите ѝ килим

от маргаритки.

— Чаках толкова дълго, за да покажа на тези цветя колко си красива — рекох аз.

Това ми спечели страстна прегръдка и целувка, която изгори бузата ми. И двете

свършиха, преди да осъзная какво се случва. Объркан и усмихнат, аз я поведох през полето с

маргаритки към сивия камък край потока.

Свалих си обувките и чорапите. Дена захвърли своите обувки и привърза полите си, след

което се затича към средата на потока, докато водата не стигна над коленете ѝ.

— Знаеш ли тайната на камъните? — попита тя и бръкна във водата с ръка.

Подгъвът на роклята ѝ се намокри, но тя сякаш не обърна внимание на това.

— Каква е тази тайна?

Тя извади един гладък, тъмен камък от дъното на потока и го протегна към мен.

— Ела да видиш.

Навих си крачолите на панталоните и влязох във водата. Тя вдигна камъка, от който

капеше вода.

— Ако го държиш в ръка и се заслушаш в него…

Тя го направи и затвори очи. Дълго стоя неподвижно с лице, вдигнато нагоре като цвете.

Прииска ми се да я целуна, но не го направих.

Накрая тя отвори тъмните си очи. Те ми се усмихваха.

— Ако слушаш достатъчно внимателно, той ще ти разкаже история.

— Каква история разказа на теб? — попитах аз.

— Веднъж имало едно момче, което се доближило до водата — започна Дена. — Това е

историята на момичето, което дошло до водата заедно с момчето. Те разговаряли и момчето

хвърляло камъни, сякаш искало да ги махне от себе си. Момичето нямало никакви камъни,

затова момчето ѝ дало малко. След това тя се отдала на момчето и то я отхвърлило от себе

си, сякаш е камък, без да го е грижа как ще се почувства тя, когато падне.

Известно време мълчах, защото не можех да преценя дали е свършила.

— Тогава този камък е тъжен?

Тя целуна камъка и го пусна, наблюдавайки как той потъва в пясъка.

— Не, не е тъжен. Но е бил хвърлен веднъж. Усещането за движение му е познато.

Трудно му е да стои неподвижен като повечето камъни. Приема предложението на водата и

понякога се движи. — Тя вдигна очи към мен и ми се усмихна простодушно. — Когато го

прави, мисли за момчето.

Не знаех как да приема тази история, затова се опитах да сменя темата.

— Как се научи да чуваш камъните?

— Ще се изненадаш какви неща можеш да чуеш, ако просто отделиш време да слушаш. —

Тя махна към осеяното с камъни корито на потока. — Трябва да опиташ. Човек никога не

знае какво може да чуе.

Без да разбирам напълно каква игра играе тя, аз се огледах наоколо за подходящ камък,

после навих ръкави и бръкнах във водата.

— Слушай — настойчиво ме подкани тя.

Благодарение на обучението ми при Елодин имах много висок праг на толерантност за

онова, което може да бъде сметнато за абсурдно. Вдигнах камъка до ухото си и затворих очи.

Зачудих се дали трябва да се престоря, че чувам някаква история.

В следващия момент се озовах в потока, намокрих се до кости и устата ми се напълни с