Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

— Може би — съгласи се писарят. — Или може би тя просто е знаела, че е безполезно да

се опитва да надхитри Ктаех. — Той направи безгрижен жест. — Ако каквото и да направиш

е грешно, то тогава със същия успех можеш да правиш и каквото си пожелаеш.

Помощникът дълго седя мълчаливо. След това кимна, в началото леко, а после по-

категорично.

— Прав си — каза той. — Ако всичко така или иначе ще свърши зле, то трябва да правя

това, което искам.

Той огледа стаята, после внезапно се изправи. След като порови малко, намери едно

дебело наметало, хвърлено на пода. Изтупа го добре, метна го около раменете си и се

отправи към прозореца. После спря, върна се обратно до дивана и започна да тършува между

възглавниците, докато не намери бутилка вино.

Летописеца изглеждаше объркан.

— Какво правиш? Да не би да смяташ да се върнеш на бдението за Шеп?

Баст спря по пътя си към прозореца, сякаш почти се изненада да види, че писарят е още

там.

— Отивам да свърша една работа — отвърна той и мушна бутилката с вино под

мишницата си, след което отвори прозореца и преметна единия си крак навън. — Не ме

чакай.

* * *

Квоте влезе рязко в стаята си и затвори вратата след себе си.

Той се движеше енергично. Почисти студената пепел в камината, сложи нови дърва и

запали огъня с дебела кибритена клечка с червена сяра. Донесе второ одеяло и го застла

върху тясното си легло. Леко се намръщи и взе смачкания лист хартия, който беше паднал на

пода, и го сложи до другите два смачкани листа върху бюрото.

След това почти неохотно се отправи към леглото. Пое си дълбоко дъх, избърса ръце в

панталоните си и коленичи пред тъмния сандък, който стоеше там. Сложи двете си длани

върху извития капак и затвори очи, сякаш се ослушваше за нещо. Раменете му се размърдаха,

когато се напъна да вдигне капака.

Не се случи нищо. Той отвори очи и мрачно стисна уста. Ръцете му помръднаха отново и

задърпаха по-силно, напрягайки се продължително, преди да се откажат.

Съдържателят се изправи с безизразно лице и отиде до прозореца, който гледаше към

гората зад странноприемницата. Отвори го, надвеси се навън и протегна ръце надолу. След

това се изправи, като държеше малка дървена кутия.

Почисти я от паяжините и я отвори. Вътре лежаха два ключа — един от тъмно желязо и

един от лъскава мед. Квоте коленичи отново пред сандъка и мушна медния ключ в

желязната ключалка. Завъртя го бавно и прецизно — наляво, после надясно и пак наляво,

като през цялото време слушаше внимателно леките прещраквания, идващи от някакъв

механизъм вътре.

След това взе железния ключ и го вкара в медната ключалка. Него не завъртя. Мушна го

дълбоко навътре в ключалката, после го извади до половина навън, сетне отново го мушна

навътре, преди да го извади с плавно и бързо движение.

След като върна ключовете обратно в кутията, той отново сложи длани върху капака на

сандъка в същото положение като преди.

— Отвори се! — тихо каза той. — Отвори се, проклет да си! Едро.

Той задърпа капака. Гърбът и раменете му се напрегнаха от усилието.

Капакът на сандъка не помръдна. Квоте въздъхна продължително и се наведе напред,

докато челото му не опря в хладното тъмно дърво. Когато издиша, раменете му се отпуснаха

и той изглеждаше малък, наранен, ужасно уморен и състарен.

Въпреки това в изражението му нямаше изненада, нито печал. То просто беше

примирено. Беше изражението на мъж, който накрая е получил лошите новини, които вече е

очаквал.

152.

Бъз

В такава нощ беше по-добре да не си на открито.

Облаците бяха дошли късно като сив чаршаф, проснат върху небето. Вятърът беше

мразовит и поривист и носеше вълни от дъжд, който рукваше изведнъж като порой, преди да

намалее до ръмеж.

Въпреки това двамата войници, които си бяха направили лагер в един гъсталак край

пътя, изглеждаха в добро настроение. Бяха намерили склад на дървари и бяха наклали

толкова висок и силен огън, че случайните пориви от дъжд не можеха да му сторят нищо

друго, освен да го накарат да пращи и съска.

Двамата мъже разговаряха на висок глас и се смееха с необуздания, шумен смях на хора,

които са твърде пияни, за да ги е грижа за времето.

По едно време от дърветата се появи трети мъж. Той прескочи внимателно дънера на

едно повалено дърво. Беше мокър, дори подгизнал и тъмната му коса беше залепнала за

главата. Когато войниците го видяха, те вдигнаха бутилки и ентусиазирано го поздравиха.

— Не знаехме дали ще успееш да дойдеш — рече русият. — Нощта е отвратителна. Но е

справедливо да си получиш твоята една трета.

— Намокрил си се до кости — отбеляза брадатият и вдигна тънка жълта бутилка. —

Пийни от това. Плодово е, ама рита като кон.

— Твоето пиене е като момичешка пикня — подигра го русият и вдигна своята бутилка.

— Ей това тук е мъжка напитка.

Третият мъж погледна едната бутилка, после другата, сякаш не можеше да реши. Накрая

вдигна пръст, посочи едната бутилка, после другата и започна да напява:

Клен. Кол с цветя,

хващай и върви.

Пепел и жарава.

Плод от бъз носи.

Накрая посочи жълтата бутилка, сетне я хвана за гърлото и я надигна към устата си. Отпи

бавна и дълга глътка и тихо преглътна.

— Хей, ти — извика брадатият войник, — остави малко!

Баст свали бутилката и облиза устни. Засмя се сухо и невесело.

— Избрал си правилната бутилка — рече той. — Това е бъз.

— Май далеч не си толкова приказлив, колкото беше тази сутрин — отбеляза русият и

наклони глава на една страна. — Изглеждаш така, сякаш ти е умряло кучето. Всичко наред

ли е?

— Не — отвърна Баст. — Нищо не е наред.

— Не е наша вината, ако той е разбрал — побърза да се оправдае русият. — Изчакахме

малко, след като ти излезе — точно както ни каза. Но седяхме вече от часове. Мислехме, че

никога няма да излезеш от там.

— Пусто да остане! — раздразнено възкликна брадатият мъж. — Той разбра ли? Да не те

е изхвърлил?

Помощникът поклати глава и отново надигна бутилката.

— Тогава няма от какво да се оплакваш. — Русият войник се почеса отстрани по главата

и се намръщи. — Глупавото копеле ми направи една-две цицини.

— Върнахме му го тъпкано — ухили се брадатият и разтърка кокалчетата си с палец. —

Утре ще пикае кръв.

— Значи в крайна сметка всичко е наред — философски заключи русият и се олюля

нестабилно, докато прекалено театрално размахваше своята бутилка. — Ти си ожули

кокалчетата. Аз имам чудесна напитка. И всички заедно направихме добри нари. Всички са

доволни. Всички са получили това, което най-много са искали.