Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

натрошено стъкло. В главата си почувствах болка, отекваща като гръмотевица. Причерня ми

пред очите. Усетих вкуса на кръв и горчилка.

Светът отново застана на фокус и аз успях да се задържа миг преди да падна.

Фелуриан се намръщи. Изправи се. Лицето ѝ се напрегна и тя пристъпи крачка напред:

Изправена, тя не изглеждаше висока, нито пък страшна. Главата ѝ едва достигаше до

брадичката ми. Косата ѝ се спускаше надолу като сноп от сенки. Беше права като нож и

стигаше до извивката на ханша ѝ. Фелуриан беше стройна, бледа и съвършена. Никога преди

не бях виждал толкова прелестно лице и устни, сякаш създадени да бъдат целувани. Тя вече

не се мръщеше. Но не се и усмихваше. Устните ѝ бяха меки и полуотворени.

Направи още една крачка. Простото движение на краката ѝ беше като танц. Естественото

поклащане на бедрото ѝ беше хипнотизиращо като пламъците на огъня. Извивката на голите

ѝ стъпала беше по-чувствена от всичко, което бях виждал в младия си живот.

Още една крачка. Усмивката ѝ беше широка и жестока. Тя беше очарователна като

луната. Силата ѝ я обгръщаше като мантия. Караше въздуха да потрепва. Простираше се зад

нея като широки невидими криле.

Сега, когато беше толкова близо, че можех да я докосна, усещах как силата ѝ вибрира във

въздуха. Желанието ми се надигна като буря в морето. Тя вдигна ръка. Докосна гърдите ми.

Аз потреперих.

Фелуриан срещна погледа ми и в мрака на очите ѝ аз отново видях ясно четирите реда на

песента.

Изпях ги. Те излетяха от мен като птици, устремени към небето.

Внезапно съзнанието ми бе отново свободно. Поех си дъх и продължих да я гледам право

в очите. Запях отново и този път бях изпълнен с ярост. Изкрещях четирите отчетливи тона на

песента. Изпях ги плътно и твърдо като нажежено желязо. Когато прозвучаха, усетих как

силата ѝ потрепери, след това се разтроши на парчета и в празнотата на въздуха не остана

нищо друго освен нейната болка и гняв.

Фелуриан нададе уплашен писък и седна толкова внезапно, че сякаш почти падна на

земята. Подви колене към себе си и се сви, като ме наблюдаваше с широко отворени и

уплашени очи.

Огледах се наоколо и видях вятъра. Не по начина, по който можете да видите дим или

мъгла — аз видях самия вечно променящ се вятър. Познах го като лицето на забравен

приятел. Засмях се и разперих ръце, възхитен от изменчивата му форма.

Свих ръцете си в шепи, допрях ги една до друга и издишах в празното пространство

между тях. Изрекох име. Започнах да движа ръцете си и да сплитам тънкия си като паяжина

дъх. Той се изду и обгърна Фелуриан, сетне избухна в сребрист пламък и я затвори плътно в

променливото си име.

Повдигнах я над земята. Тя ме наблюдаваше с уплашено и невярващо изражение, а

тъмната ѝ коса танцуваше като втори пламък, затворен в сребристия пламък.

Тогава разбрах, че мога да я убия. Щеше да е толкова просто, колкото да хвърля лист

хартия на вятъра. Но мисълта за това ме отвращаваше — все едно да откъсна крилете на

пеперуда. Да я убия, би означавало да разруша нещо странно и прекрасно. Светът щеше да

обеднее, ако Фелуриан не беше в него. Такъв свят щеше да ми харесва по-малко от

предишния. Беше все едно да счупя лютнята на Илиен. Или да изгоря някоя библиотека.

От друга страна, моята безопасност и здравият ми разум бяха заложени на карта. А и

вярвах, че светът ще е по-интересен и с Квоте в него.

Но не можех да я убия. Не и по този начин. Не и като използвам новооткритата си магия

като нож за дисекция.

Заговорих отново и вятърът я спусна върху възглавниците. Направих движение, сякаш

разкъсвам нещо, и сребърният пламък, който някога бе моят дъх, се превърна в три ноти от

прекъсната песен, отекващи между дърветата.

Седнах. Тя се излегна. В продължение на няколко дълги минути се гледахме един друг. В

очите ѝ проблясваха страх, предпазливост и любопитство. Видях себе си, отразен в тях —

гол между възглавниците. Силата ми искреше като бяла звезда върху челото ми.

След това започнах да усещам как всичко избледнява и потъва в забрава. Осъзнах, че

името на вятъра вече не изпълва устата ми, и когато се огледах наоколо, не видях нищо друго

освен празен въздух. Опитах се да запазя привидно спокойствие, но когато силата ме

напусна, се почувствах като лютня, чиито струни са прерязани. Сърцето ми се сви от чувство

за загуба, каквото не бях изпитвал от смъртта на родителите си.

Виждах леко трептене във въздуха около Фелуриан, когато някаква част от силата ѝ се

завърна. Не му обърнах внимание, опитвайки се трескаво да запазя поне малко от онова,

което бях научил. Но беше все едно да се мъча да задържа шепа пясък. Ако някога сте

сънували как летите и след това сте се събудили, осъзнавайки разочаровано, че сте

забравили как се прави, имате някаква бегла представа как се чувствах.

Усещането избледняваше малко по малко, докато накрая от него не остана нищо.

Почувствах се изпразнен и изпитах такава силна болка, каквато бих усетил, ако открия, че

семейството ми никога не ме е обичало. С мъка преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

Фелуриан ме погледна с любопитство. Все още виждах отражението си в очите ѝ.

Звездата на челото ми вече не беше нищо повече от точка светлина. След това дори

съвършеното зрение на спящото ми съзнание започна да избледнява. Погледнах отчаяно към

света около мен. Опитах се да не мигам, за да запомня колкото се може повече от онова,

което виждах.

След това то изчезна. Наведох глава донякъде от мъка и донякъде, за да скрия сълзите си.

98.

Балада за Фелуриан

Мина доста време, преди да възвърна хладнокръвието си достатъчно, за да вдигна поглед.

Във въздуха витаеше колебание, сякаш бяхме млади любовници, които не знаят какво е

следващото нещо, което се очаква от нас, и какви роли трябва да играем.

Вдигнах лютнята си и я притиснах към гърдите си. Движението беше инстинктивно, като

да стиснеш наранената си ръка. Изсвирих по навик един акорд и след това го направих

минорен, за да изглежда така, сякаш лютнята казва тъжен .

Без да се замислям или да вдигам поглед, засвирих една от песните, които бях написал в

месеците след смъртта на родителите ми. Казваше се „Седя край водата и си спомням“.

Изпод пръстите ми започна да струи тъга във вечерния въздух. Минаха няколко минути,

преди да осъзная какво правя, и още няколко, докато спра. Не довърших песента. Всъщност

не знаех дали тя изобщо има край.

Почувствах се по-добре, в никакъв случай не добре , но все пак по-добре. По-малко

празен. Музиката винаги помагаше. Докато имах своята музика, никой товар не беше твърде