Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

тежък, за да го понеса.

Вдигнах поглед и видях сълзи по лицето на Фелуриан. Това ми помогна да не се

срамувам толкова от сълзите по собственото си лице.

Почувствах, че я желая. Усещането беше притъпено от болката в гърдите ми, но това

докосване на желанието съсредоточи вниманието ми върху по-неотложните ми грижи.

Оцеляване. Бягство.

Фелуриан, изглежда, взе някакво решение, защото тръгна по възглавниците към мен.

Придвижваше се с предпазливо пълзене, спря на няколко крачки от мен и ме погледна.

— моят нежен поет има ли си име? — Гласът ѝ беше толкова мек, че ме стресна.

Отворих уста да ѝ отговоря, но спрях. Помислих си за луната, уловена с помощта на

собственото ѝ име, и за хилядите приказни истории, които бях слушал като дете. Ако се

вярваше на Елодин, имената бяха скелетът на света. Поколебах се за миг, преди да реша, че

вече бях разкрил на Фелуриан далеч повече от името си.

— Аз съм Квоте. — Звукът на името ми сякаш ми помогна да стъпя отново на земята и

ме върна в тялото ми.

— Квоте — тя изрече името ми толкова нежно, че то ми напомни за птича песен, — би

ли ми попял толкова сладко отново? — Бавно протегна ръка, сякаш се страхуваше да не се

опари, и я постави леко върху моята. — моля? песните ти са като милувка, мой Квоте.

Тя произнесе името ми като началото на песен. Беше очарователно. И все пак не ми

допадна съвсем начинът, по който ме нарече нейния Квоте.

Усмихнах се. Най-вече защото нямах по-добра идея. Изсвирих няколко акорда за

настройване, после направих пауза и се замислих.

След това започнах да свиря „В гората на Фае“ — песен, посветена на самата Фелуриан.

Не беше особено хубава. Използваха се три акорда и двайсетина думи. Но постигна ефекта,

който търсех.

При споменаването на името ѝ лицето на Фелуриан просветна. В нея нямаше фалшива

скромност. Тя знаеше, че е най-красивата и най-умелата. Знаеше, че мъжете разказват

истории за нея и каква е репутацията ѝ. Никой мъж не можеше да ѝ се съпротивлява и да ѝ

устои. Към края на песента гордостта я накара да седне по-изправено от преди.

Довърших изпълнението си.

— Искаш ли да чуеш още някоя? — попитах аз.

Тя кимна и се усмихна нетърпеливо. Седна между възглавниците с изправен гръб,

царствена като кралица.

Започнах втора песен, подобна на първата. Казваше се „Лейди фае“ или нещо подобно.

Не знаех кой я е написал, но той имаше ужасяващия навик да вкарва допълнителни срички в

стиховете си. Не беше толкова зле, че в кръчмите да започнат да хвърлят разни неща по мен,

но малко оставаше и това да се случи.

Докато свирех, наблюдавах внимателно Фелуриан. Тя беше поласкана, но усещах, че е

леко недоволна. Сякаш бе раздразнена от нещо, но не знаеше от какво. Идеално.

Накрая изпълних песен, посветена на кралица Серуле. Гарантирам ви, че не сте я чували,

но съм сигурен, че този тип песни ви е познат. Написана е от някой подмазващ се менестрел,

който си търси покровител. Баща ми ме беше научил на тази песен, за да ми даде пример за

някои неща, които трябва да избягвам, когато пиша песен. Тя беше зашеметяващ пример за

посредственост. Ставаше ясно, че или авторът е абсолютно некадърен, или никога не е

срещал Серуле, или пък изобщо не я е намирал за привлекателна.

Докато я пеех, просто замених името на Серуле с това на Фелуриан. Освен това замених

някои по-хубави фрази с такива, които не са толкова поетични. Когато приключих, песента

беше станала наистина отвратителна, а физиономията на Фелуриан беше направо втрещена.

Останах да седя дълго време, сякаш обмислях нещо. Когато накрая заговорих, гласът ми

беше приглушен и колеблив:

— Лейди, мога ли да напиша песен за теб? — усмихнах ѝ се смутено аз.

Усмивката ѝ беше като луната, надничаща през облаците. Тя плесна с ръце и се хвърли

към мен с кокетно възхищение, обсипвайки ме с целувки.

Само страхът, че може да счупи лютнята, ми попречи да им се насладя подобаващо.

Фелуриан се отдръпна и седна съвсем неподвижно. Опитах няколко комбинации от

акорди, след това успокоих ръцете си и вдигнах поглед към нея.

— Ще я нарека „Балада за Фелуриан“.

Тя леко се изчерви и ме погледна през спуснатите си клепачи, едновременно свенливо и

безсрамно.

Като оставим нескромното самохвалство настрана, когато се захвана, пиша хубави песни,

а напоследък покрай службата при маера бях подобрил уменията си. Не съм най-добрият, но

съм един от най-добрите. Ако разполагам с достатъчно време, с тема, която си заслужава

вниманието, и с подходяща мотивация, се осмелявам да твърдя, че мога да напиша песен

почти толкова умело колкото Илиен. Почти.

Затворих очи и успях да изкарам сърцераздирателни звуци от лютнята си. Пръстите ми

летяха и уловиха музиката на вятъра в клоните на дърветата и шумоленето на листата.

След това потърсих онова отдалечено кътче на съзнанието ми, където лудата, бърбореща

част от мен през цялото време композираше песен за Фелуриан. Докоснах леко струните и

запях:

Проблясваща, сребърна луна

в очите ѝ среднощен мрак разбуди.

Върху клепачите ѝ пърхат пъстри пеперуди.

Косата ѝ като черен сърп люлее се в тревата.

Вятърът си пее песента във гората.

Фелуриан! О, ти, прекрасна дама моя,

благословена да е твоята поляна.

На дъха ти лек не мога аз да устоя.

А косата ти е като сянка разпиляна.

Докато пеех, Фелуриан все повече притихваше. Към края на припева не бях сигурен дали

изобщо диша. Няколко от пеперудите, които бяха подплашени от сблъсъка ни преди малко,

се върнаха да танцуват около нас. Една от тях кацна върху ръката на Фелуриан и размаха

крилете си веднъж, после втори път — сякаш любопитна защо господарката ѝ внезапно е

станала толкова тиха. Отново насочих поглед към лютнята си и избрах ноти, които бяха като

дъждовни капки, облизващи листата на дърветата.

Тя танцуваше в сенките, хвърляни от свещта.

Очите и душата ми с нея се изпълваха в нощта.

Усмивката ѝ от всяка примка е по-здрава.

И затова легендата за фае пак е права.

Фелуриан! О, прекрасна моя дама!

Целувката ти е сладка като мед.

Зная, за всеки мъж е драма,

ако не те познава, той търси те навред.

Наблюдавах я с крайчеца на окото си. Тя седеше така, сякаш слушаше с цялото си тяло.

Очите ѝ бяха широко отворени. Вдигна едната си ръка към устата и подплаши пеперудата,

кацнала върху пръстите ѝ, а другата притисна към гърдите си, като бавно си пое дъх. Точно

това исках, но въпреки това изпитах разкаяние.

Наведох се към лютнята и пръстите ми продължиха да танцуват по струните. Акордите