Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

ти така и не успяваш да му хванеш следите през цялото това време?

Разтърсих глава, опитвайки се да я прочистя от миризмата на кръв и на горяща коса.

Ктаех, изглежда, прие това за някакъв сигнал.

— Точно така, предполагам, че не е нужно да ти казвам как изглежда той. Видял си го

само преди два-три дни.

Внезапно разбрах. Водачът на бандитите — грациозният мъж с метална ризница.

Синдер. Той беше този, който бе говорил с мен, когато бях дете. Мъжът с ужасяващата

усмивка и с меч като зимен лед.

— Жалко, че се е измъкнал — продължи Ктаех. — И все пак трябва да признаеш, че си

имал доста голям късмет. Бих казал, че си имал рядката възможност да го срещнеш два пъти

в живота си. Жалко, че си я пропилял. Не се обвинявай, че не си го познал. Имат богат опит

в укриването на онези издайнически знаци. Грешката изобщо не е твоя. Минало е много

време. Години. Освен това си бил зает — да се подмазваш, за да спечелиш чуждо

благоволение, и да се въргаляш сред възглавници с някаква фея, задоволявайки низките си

страсти. — Три зелени пеперуди започнаха да падат едновременно. Докато се въртяха към

земята, крилете им приличаха на листа. — Като говорим за страсти, какво би си помислила

твоята Дена? Вие с феята го правите като зайци. Знаеш, че той я бие, покровителят ѝ. Не

през цялото време, но често. Понякога, когато се ядоса, но през повечето време това е като

игра за него. Колко далеч може да стигне той, преди тя да заплаче? Колко ще си позволи,

преди тя да си тръгне и да му се наложи да я подмамва отново? Трябва да знаеш, че не прави

нищо извратено. Няма изгаряния. Няма нищо, което да оставя белези. Още не. Преди два дни

той използва бастуна си. Това беше нещо ново. Под дрехите ѝ има отоци с големината на

палеца ти, натъртвания чак до костта. Тя трепери на пода с кръв в устата и знаеш ли за какво

си мисли, преди да припадне? За теб. Тя мисли за теб. Ти сигурно също си мислил за нея.

Някъде между плуването, ягодите и останалото. — Ктаех издаде звук, който наподобяваше

въздишка. — Бедното момиче. Толкова здраво се е обвързала с него. Смята, че това с

единственото, за което става. Не би го напуснала дори и да я помолиш. Което ти няма да

направиш. Толкова си предпазлив. Толкова се страхуваш да не я прогониш. И би трябвало да

се страхуваш. Тя винаги бяга. Сега, когато е напуснала Северин, как можеш да се надяваш, че

ще я откриеш? Трябва да знаеш, че е жалко, че си си тръгнал, без да ѝ кажеш и дума. Тя

тъкмо бе започнала да ти се доверява. Преди да се ядосаш. Преди да избягаш. Както и всеки

друг мъж в живота ѝ. Желаят я страстно, обсипват я със сладки думи и след това си отиват.

Оставят я сама. Добре че вече е свикнала с това, нали така? Иначе можеше да я нараниш.

Иначе можеше да разбиеш сърцето на това бедно момиче.

Това беше твърде много за мен. Обърнах се и побягнах като обезумял в посоката, от

която бях дошъл. Към спокойния сумрак на поляната на Фелуриан. И далеч от тук. Далеч.

Далеч.

Докато тичах, чувах Ктаех да говори след мен. Сухият му, тих глас ме преследваше по-

дълго, отколкото предполагах, че е възможно.

— Върни се. Върни се. Имам още неща, които да ти кажа. Имам още толкова много за

разказване, няма ли да останеш?

* * *

Минаха часове, преди да се върна на поляната на Фелуриан. Не съм сигурен как намерих

пътя. Само си спомням, че се изненадах, когато забелязах шатрата ѝ между дърветата. Щом я

зърнах, лудото препускане на мислите ми се забави, докато накрая отново бях в състояние да

разсъждавам.

Отидох до вира, дълго пих вода и наплисках лицето си, за да прочистя главата си и да

скрия следите от сълзите. След няколко кратки мига на размисъл станах и се отправих към

шатрата. Едва тогава забелязах странната липса на пеперуди. Обикновено поне няколко от

тях летяха наоколо, но сега нямаше нито една.

Фелуриан беше там, но видът ѝ само ме разтревожи повече. Това беше единственият път,

в който не я виждах съвършено красива. Тя лежеше на възглавниците измъчена и уморена.

Сякаш бях отсъствал дни, а не часове, и тя не се бе хранила и не бе спала през цялото това

време.

Когато ме чу да се приближавам, уморено вдигна глава.

— готово е — каза тя, но когато ме погледна, очите ѝ се разшириха от изненада.

Погледнах надолу и видях, че бях изподран от калината и целият в кръв. Бях опръскан с

кал и лявата ми страна беше зелена от тревата. Явно бях паднал по време на бясното си

бягство от Ктаех.

— какво ти се е случило? — попита Фелуриан и се изправи да седне.

Разсяно изчистих малко засъхнала кръв от лакътя си.

— И аз мога да те попитам същото. — Гласът ми прозвуча дрезгаво и грубо, все едно

крещях.

Когато вдигнах поглед, видях искрена загриженост в очите ѝ и добавих:

— Разходих се до Дневната страна. Намерих нещо на едно дърво. Каза, че е Ктаех.

Фелуриан замръзна, като чу това.

— Ктаех? говори ли с него?

Кимнах.

— пита ли го нещо?

Но преди да успея да отговоря, тя нададе тих и отчаян вик и се втурна към мен.

Започна да опипва тялото ми, сякаш търсеше рани. Това продължи известно време и

накрая тя взе лицето ми в ръце и ме погледна в очите така, сякаш се страхуваше какво ще

открие там.

— добре ли си?

Загрижеността ѝ ме накара да се усмихна леко. Понечих да я уверя, че всичко е наред…

Тогава си спомних нещата, които ми каза Ктаех. Спомних си пламъците и мъжа с черните

като мастило очи. Представих си Дена, простряна на пода, с уста, пълна с кръв. Очите ми се

напълниха със сълзи и аз се задавих. Извърнах поглед и поклатих глава, стиснал здраво очи и

неспособен да говоря.

Тя погали врата ми и каза:

— всичко е наред. болката ще отмине. не те е ухапал и очите ги са ясни, така че всичко е

наред.

Отдръпнах се достатъчно от нея, за да мога да погледна лицето ѝ.

— Очите ми?

— нещата, които казва Ктаех, побъркват умовете на хората, но ако беше така, щях да го

забележа. ти все още си моят Квоте, моят сладък поет.

Фелуриан се наведе напред странно колебливо и ме целуна нежно по челото.

— Той лъже хората и така ги подлудява?

— Ктаех не лъже — бавно поклати глава тя. — има ясновидска дарба, но казва на хората

само нещата, които ги нараняват. единствено денерлингите могат да говорят с него.

Тя докосна врата ми, за да смекчи думите си.

Кимнах, защото знаех, че това, което ми казва, е истина. След това заплаках.

105.

Антракт — сладост

Квоте махна на Летописеца да спре да пише.

— Добре ли си, Баст? — Той погледна загрижено ученика си. — Изглеждаш така, сякаш

си глътнал буца желязо.

Баст наистина не изглеждаше добре. Лицето му беше бледо, почти восъчнобяло.