Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

на юг към Северин, за да докладват на маера и да си получат парите. Двамата с Темпи

поехме на североизток към Стормуол и Адемре.

— Сигурен ли си, че не искаш да му занеса сандъчето? — за пети път ме попита Дедан.

— Обещах на маера, че лично ще му върна парите — излъгах аз, — но искам да му дадеш

това. — Подадох на едрия наемник писмото, което бях написал предишната нощ. — То

обяснява защо ми се налага да те направя водач на групата — ухилих се аз. — Може и да

получиш премия за това.

Дедан се наду и си придаде важен вид, докато вземаше писмото.

Мартен, който стоеше наблизо, издаде звук, наподобяващ кашлица.

* * *

Докато двамата с Темпи вървяхме, успях да изкопча някои подробности от него. Накрая

научих, че човек с неговото обществено положение трябва да получи разрешение, преди да

си вземе ученик.

Нещата допълнително се усложняваха от факта, че аз бях външен човек — варварин.

Изглежда, че Темпи бе направил нещо повече от това да престъпи обичая, като бе започнал

да учи някой като мен. Беше злоупотребил с доверието на своя учител и своя народ.

— Ще има ли някакъв съдебен процес? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Няма да има процес. Шехин ще ми зададе няколко въпроса. Ще кажа: „Видях, че в

Квоте има здраво желязо, което само чака. Той е част от летхани. Има нужда от летхани да

го напътства.“ — Темпи кимна към мен. — Шехин ще те попита за летхани, за да разбере

дали съм преценил правилно. Ще реши дали в теб има желязо, което заслужава да бъде

ковано. — Ръката му направи кръг, като по този начин показа жеста за неспокоен .

— И какво ще стане, ако не съм подходящ? — попитах аз.

— За теб? Несигурност. За мен? Ще бъда отрязан.

— Отрязан? — попитах аз, надявайки се, че не съм разбрал правилно.

Той вдигна ръка и размърда пръстите си.

— Адемците. — Той стегна ръката си в юмрук и го разтърси. — Адемре. — След това

отвори ръка и докосна малкия си пръст. — Темпи. — После докосна останалите пръсти. —

Приятел. Брат. Майка. — Докосна палеца. — Шехин. — Сетне направи жест, все едно

откъсва малкия си пръст и го хвърля настрани. — Отрязан.

Значи нямаше да го убият, но щяха да го изпратят в изгнание. За момент задишах по-

леко, докато не погледнах в светлите очи на Темпи. За един кратък миг в съвършената му

маска на спокойствие се появи пукнатина и зад нея видях истината. Смъртта би била по-

меко наказание за него в сравнение с това да бъде „отрязан“. Той беше ужасѐн, по-уплашен

от всеки друг човек, когото някога бях виждал.

* * *

Договорихме се, че е най-разумно да се оставя изцяло в ръцете на Темпи по време на

пътуването до Хаерт. Имах петнайсетина дни, за да усъвършенствам онова, което знам.

Надявахме се, че когато се срещна със старейшините на Темпи, ще им направя добро

впечатление.

Преди да започнем този първи ден на обучение, Темпи ме накара да сваля шаеда си.

Направих го, макар и неохотно. Успях да го сгъна в изненадващо малко вързопче, което

лесно се събра в пътната ми торба.

Темпото, наложено от адемеца, беше изтощително. Първо преминахме „разтягането на

танцьора“, което бях наблюдавал толкова много пъти преди. След това изпълнихме

движенията на кетан, като Темпи поправяше непрекъснатите ми грешки. После вървяхме

около километър и половина.

Накрая седнахме и започнахме да обсъждаме летхани. Фактът, че разговаряхме на

адемски, не ми помагаше особено, но и двамата се съгласихме, че трябва да навляза в езика,

за да разговарям като цивилизован човек, когато стигнем в Хаерт.

— Каква е целта на летхани? — попита Темпи.

— Да ни даде път, който да следваме? — отвърнах аз.

— Не — строго каза адемецът, — летхани не е път.

— Каква е целта на летхани, Темпи?

— Да ни води в нашите постъпки. Като следваш летхани, ти постъпваш правилно.

— Това не е ли път?

— Не. Летхани е онова, което ни помага да изберем път.

След това цикълът започваше отново. Бягахме в продължение на час, правехме кетан,

вървяхме километър и половина и говорехме за летхани. Беседата ни отнемаше около два

часа и след като приключехме краткото си обсъждане, започвахме отново.

В един момент от разговора ни за летхани започнах да правя жеста за „слабо казано“ , но

Темпи сложи ръката си върху моята и ме спря.

— Когато обсъждаме летхани, не трябва да правиш нищо такова. — Ръката му бързо

направи движението за вълнение , отрицание и още няколко други жеста, които не разпознах.

— Защо?

Темпи се замисли за момент.

— Когато говориш за летхани, това не трябва да идва от тук — той потупа главата ми —

или от тук. — Потупа гърдите ми над сърцето и прокара пръсти надолу по лявата ми ръка. —

Истинското познание за летхани живее по-дълбоко. То живее тук. — Мушна с пръст корема

ми под пъпа. — Трябва да говориш от там, без да се замисляш.

Докато правехме това отново и отново, аз постепенно започнах да разбирам негласните

правила на нашите разговори. Целта им бе не само да ме научат на летхани, но и да покажат

колко задълбочено е станало разбирането ми за него.

Това означаваше, че трябва да отговарям на въпросите бързо, без преднамерените паузи,

обичайни за разговорите на адемски. Не се очакваше да давам обмислен, а искрен отговор.

Ако човек наистина познаваше летхани, това ставаше очевидно от отговорите му.

Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Повторихме този цикъл три пъти преди обедната ни

почивка. Общо шест часа. Облях се в пот и бях почти убеден, че ще умра. След един час за

почивка и хранене започнахме отначало. Повторихме още три цикъла, преди да спрем, за да

пренощуваме.

Направихме лагера си отстрани край пътя. Изядох вечерята си полузаспал, разстлах

одеялото си и се увих в шаеда си. Както бях уморен, той ми се стори мек и топъл като гъши

пух.

Темпи ме разбуди посред нощ. Макар някаква животинска част дълбоко в мен да го

мразеше за това, веднага щом се размърдах, разбрах, че е било необходимо. Тялото ми беше

схванато и ме болеше, но бавните, познати движения на кетан ми помогнаха да отпусна

вдървените си мускули. Адемецът ме накара да се разтегна и да пийна вода и през

останалата част от нощта спах като пън.

На втория ден беше по-лошо. Макар и здраво привързана към гърба ми, лютнята се

превърна в ужасно бреме. Мечът, който дори не можех да използвам, се влачеше от хълбока

ми. Пътната торба ми тежеше като воденичен камък и съжалих, че не бях позволил на Дедан

да вземе сандъчето на маера. Мускулите ми бяха като от гума и не ме слушаха, а когато

тичахме, дъхът ми пареше в гърлото.

Моментите, в които с Темпи разговаряхме за летхани, бяха единствената истинска