Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

наемници, които се приближаваха към нас с дебнеща и грациозна походка. Темпи вече беше

скочил на крака и вървеше към тях. Лютнята ми беше прибрана в калъфа и подпряна

отстрани на дървото.

Скоро петимата застанаха плътно един до друг, толкова близо, че раменете им почти се

докосваха. Достатъчно близо, за да не мога да чуя тихия шепот на думите, които си

разменяха, или дори да видя движенията на ръцете им. Но от напрежението в раменете на

Темпи ми стана ясно, че той се чувства неловко и е заел отбранителна поза.

Знаех, че ако го повикам, ще бъде сметнато за невъзпитано, затова се отправих към тях.

Но преди да се доближа достатъчно, за да ги чуя, един от непознатите наемници протегна

ръка и ме бутна. Широко разтворените му пръсти натиснаха силно гръдта ми.

Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“, като го хванах за палеца и отдръпнах

китката му от гърдите си. Той разхлаби хватката ми без каквото и да било забележимо

усилие и се приготви да ме препъне с „гонитбата на камъка“. Направих „танц назад“ и този

път запазих равновесие, но другата му ръка ме удари в слепоочието точно толкова силно,

колкото да ме замае, но без изобщо да ми причини болка.

Гордостта ми обаче беше наранена. По същия начин ме удряше и Темпи, за да ме смъмри

мълчаливо за небрежно изпълнение на движенията на кетан.

— Бърз е — тихо отбеляза наемникът на атурански.

Едва когато чух гласа, осъзнах, че това е жена. Не че приличаше особено на мъжкарана,

но изглеждаше много подобна на Темпи. Имаше същата жълтеникаворуса коса, светлосиви

очи, спокойно изражение и кървавочервени дрехи. Беше по-висока от приятеля ми с пет-

шест сантиметра и раменете ѝ бяха по-широки от неговите. Но макар да беше слаба като

върлина, плътно прилепналите ѝ червени наемнически дрехи все пак разкриваха леките

извивки на ханша и гърдите ѝ.

Когато погледнах по-внимателно, тутакси осъзнах, че трима от четиримата наемници са

жени. Широкоплещестата, която бе застанала с лице към мен, имаше тънък белег, прерязващ

веждата ѝ, и още един близо до челюстта. Те бяха със същия светлосребрист цвят като

белезите, които Темпи имаше по ръцете и гърдите. И макар да не бяха кой знае колко

страховити, все пак придаваха на безизразното ѝ лице особена неумолимост.

Тя беше казала, че съм бърз. На пръв поглед това изглеждаше като комплимент, но в

живота ми достатъчно често са ми се подигравали, за да разбера това, независимо на какъв

език е изказано. Дори и по-лошо — дясната ѝ ръка се плъзна към кръста ѝ с обърната навън

длан. Въпреки съвсем слабите ми познания за адемския език на жестовете знаех какво

означава това. Ръката ѝ беше възможно най-далеч от дръжката на меча. Същевременно тя се

завъртя в профил към мен и извърна поглед. Не само че бях обявен за безобиден, жестът ѝ

беше презрителен.

С мъка запазих спокойно изражение, защото предположих, че физиономията ми само ще

ме направи още по-жалък в нейните очи.

Темпи посочи мястото, откъдето бях дошъл.

— Върви — каза той. Сериозност. Официалност.

Неохотно изпълних каквото ми каза, тъй като не исках да правя сцени.

Адемците стояха в плътна група в продължение на четвърт час, докато аз упражнявах

кетан. Макар да не чух и дума от техния разговор, беше очевидно, че спорят. Жестовете им

бяха резки и гневни, стойката на краката им — агресивна.

Накрая четиримата непознати адемци си тръгнаха, отправяйки се обратно към пътя.

Темпи се върна до мястото, където стоях и се опитвах да направя „вършеене на жито“.

— Твърде широко. Раздразнение. — Той потупа задния ми крак и бутна рамото ми, за да

ми покаже, че ми липсва равновесие.

Преместих крака си и опитах отново.

— Кои бяха те, Темпи?

— Адемци — простичко отвърна той и седна отново на мястото си в подножието на

дървото.

— Познаваш ли ги?

— Да. — Темпи се огледа и извади лютнята ми от калъфа.

Тъй като ръцете му бяха заети, той все едно беше ням. Върнах се към упражненията по

кетан, защото знаех, че да се опитвам да измъкна някакви отговори от него, бе все едно да

пробвам да му извадя зъбите.

Минаха два часа и слънцето започна да се спуска зад дърветата на запад.

— Утре тръгвам — каза той.

Тъй като и двете му ръце бяха все още върху лютнята, можех само да гадая за

настроението му.

— Закъде?

— Към Хаерт. Към Шехин.

— Това градове ли са?

— Хаерт е град. Шехин е учител.

Замислих се каква ли е причината.

— Да не би да си имаш неприятности, задето ме учиш?

Той върна лютнята в калъфа и затвори капака.

— Може би. Да.

— Забранено ли е?

— Много забранено — отвърна той.

Темпи се изправи и започна да прави кетан. Последвах го и известно време и двамата

мълчахме.

— Колко неприятности си имаш? — накрая попитах аз.

— Много неприятности — отвърна той и долових в гласа му необичайни за него

емоционалност и безпокойство. — Може би беше неразумно.

Двамата се движехме бавно като залязващото слънце.

Помислих за онова, което беше казал Ктаех. За единственото късче потенциално полезна

информация, което той беше изпуснал по време на разговора ни. Смееше се на

съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че

цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се

отдалечиш от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който

да те приеме на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол.

Фелуриан ми беше казала, че Ктаех говори само истината.

— Мога ли да те придружа? — попитах аз.

— Да ме придружиш? — попита Темпи, докато дланите му се въртяха в грациозен кръг, с

който се чупят дългите кости на ръцете.

— Да пътувам с теб. Да те следвам. Към Хаерт.

— Да.

— Това ще ти помогне ли с твоите неприятности?

— Да.

— Ще дойда.

— Благодаря ти.

109.

Варвари и безумци

Вярно е, че не исках нищо повече от това да се върна в Северин. Исках отново да спя в

легло и да се възползвам от благоразположението на маера, докато все още го имаше. Исках

да намеря Дена и да оправя отношенията ни.

Но Темпи си имаше неприятности, защото ме учи. Не можех просто да си тръгна и да го

оставя сам да се оправя с тях. Още повече, че Ктаех ми беше казал, че Дена вече е напуснала

Северин. Макар че едва ли ми бе нужен пророк от Фае, за да разбера това. Нямаше ме от цял

месец, а Дена не беше от хората, които си губят времето да стоят на едно място.

И така, на следващата сутрин нашата група се раздели. Дедан, Хеспе и Мартен тръгнаха