Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

въпроса на какво ли мислят, че съм способен.

Истината бе, че през последните няколко дни скришом бях събрал косми от четиримата.

Така че лесно можех да направя импровизирано махало, с което да открия всеки от групата

за по-малко от минута. Като се имаше предвид винтишката суеверност, се съмнявах, че биха

се радвали да научат подробностите.

— А какви трябва да бъдат нашите истории? — Хеспе потупа Дедан по гърдите с

опакото на ръката си и кокалчетата ѝ удариха на кухо върху бронята му от твърда кожа.

— Дали можете да ги убедите, че сте недоволни пазачи на керван, които са решили да

станат бандити? — попитах аз.

Дедан изсумтя.

— Мътните го взели! Мислил съм за това един-два пъти. — Когато Хеспе му хвърли

поглед, той се засмя. — Не ми казвай, че и ти не си го правила. Да вървиш цикъл след цикъл

в дъжда, да ядеш боб и да спиш на земята. И всичко това за едно пени на ден? — Той сви

рамене. — В името на божиите зъби! Изненадан съм, че половината от нас не са хванали

вече гората.

— Като гледам, ще се справите без проблем — усмихнах се аз.

— А той? — Хеспе посочи с палец към Темпи. — Никой няма да повярва, че и той е

хванал гората. Адемците изкарват десет пъти повече от нас на ден.

— Двайсет пъти повече — промърмори Дедан.

И аз си мислех за същото.

— Темпи, какво ще направиш, ако те намерят бандитите?

Адемецът се повъртя малко, но не каза нищо. Хвърли ми кратък поглед, след това

извърна очи надолу и встрани. Не бях сигурен дали разсъждава или просто е объркан.

— Ако не беше адемското му червено, нямаше да изглежда особено впечатляващ —

отбеляза Мартен. — Дори и мечът му не с кой знае какъв.

— Със сигурност не изглежда двайсет пъти по-добър от мен. — Гласът на Дедан беше

тих, но не толкова тих, че да не го чуят всички.

И аз се безпокоях за облеклото на Темпи. Опитах се на няколко пъти да подхвана

разговор с адемеца с надеждата да обсъдя проблема с него, но беше все едно да се мъча да

разговарям с котка.

Но фактът, че не знаеше думата „километри“, ме накара да осъзная нещо, за което

трябваше да се сетя отдавна. Атуранският не беше родният му език. Тъй като аз самият

доскоро се мъчех да говоря добре сиару в Университета, разбирах желанието на човек по-

скоро да мълчи, отколкото да изглежда като глупак.

— Може и той да се опита да изиграе същата роля като нас — несигурно предложи

Хеспе.

— Трудно е човек да лъже убедително, когато не знае добре езика — отбелязах аз.

Светлите очи на Темпи се стрелкаха към всеки от нас, докато говорехме, но той така и не

каза нищо.

— Хората подценяват онези, които не могат да се изразяват добре — каза Хеспе. —

Може би трябва просто да се прави на… ням? Да се преструва на объркан, все едно се е

загубил?

— Няма да е нужно да се прави на ням — промърмори под носа си Дедан. — Може

просто да бъде ням.

Темпи погледна Дедан все така безизразно, но по-напрегнато от преди. Той си пое дъх

преднамерено бавно и заговори.

— Мълчалив не значи глупав — каза с равен глас. — А ти? Винаги говори. Дъра-бъра.

Дъра-бъра. — Той направи движение с ръка като уста, която се отваря и затваря. — Винаги.

Като куче, което цял ден лае дърво. Опитва се да бъде голям. Ама не е. Само шум. Само куче.

Не трябваше да се смея, но това ме свари напълно неподготвен. Донякъде, защото мислех

Темпи за мълчалив и пасивен, и донякъде, защото беше напълно прав. Ако Дедан беше куче,

щеше да е такова, което лае непрекъснато, при това за нищо. Лае само за да чуе гласа си.

Въпреки това не трябваше да се смея. Но го направих. Хеспе също се разсмя и се опита да

го скрие, което беше по-лошо.

Лицето на Дедан потъмня от гняв и той се изправи на крака.

— Ела тук и повтори онова, което каза.

Темпи стана с все така безизразна физиономия, заобиколи огъня и се изправи до Дедан.

Всъщност… ако кажа, че е застанал близо до Дедан, ще придобиете погрешно впечатление.

Когато говорят, повечето хора застават на две-три крачки от вас. Но Темпи застана на по-

малко от крачка от Дедан. Единственият начин да застане по-близо бе да го прегърне или да

се качи отгоре му.

Бих могъл да излъжа и да ви кажа, че всичко това се случи твърде бързо, за да успея да се

намеся, но това няма да е истина. Простата истина бе, че не можех да измисля лесен начин,

по който да спра случващото се. Но по-сложната истина бе, че по онова време вече и на мен

самия доста ми беше писнало от Дедан.

И което беше по-важното — за пръв път чувах Темпи да говори толкова много. За пръв

път, откакто го бях срещнал, той се държеше като нормален човек, а не като някаква няма

ходеща кукла.

Освен това бях любопитен да го видя как се бие. Бях слушал много за легендарната

смелост на адемците и се надявах да избие от дебелата глава на Дедан малко от сърдитото

му мърморене.

Темпи стоеше достатъчно близо до Дедан, за да го прегърне. Дедан беше с цяла глава по-

висок, с по-широки рамене и гърди. Адемецът вдигна поглед към него без помен от каквато

и да била емоция върху лицето си. Нямаше перчене, нито подигравателна усмивка. Нищо.

— Просто куче — каза Темпи тихо и без особена интонация. — Голямо, шумно куче. —

Той вдигна ръка и отново започна да имитира уста с нея. — Дъра-бъра. Дъра-бъра.

Дедан замахна с все сила към гърдите на Темпи. Бях виждал този удар безброй пъти в

кръчмите близо до Университета. Обикновено караше ударения да се олюлее назад и да

загуби равновесие, готов да се сгромоляса.

Само дето Темпи не се олюля. Той просто… отстъпи. След това се протегна и удари

Дедан по главата, така както някой родител шамаросва непослушното си дете на пазара.

Ударът дори не беше достатъчно силен, за да накара главата на Дедан да се помръдне, но

всички чухме тих пуфтящ звук и косата му се развя така, както се носят семената на

млечката, когато ги духнеш.

Дедан остана неподвижен за момент, сякаш не можеше да разбере напълно какво се е

случило. След това се намръщи и вдигна и двете си ръце да блъсне Темпи още по-силно.

Адемецът избегна и този удар, след което удари Дедан от другата страна на главата.

Дедан се намръщи, изгрухтя, вдигна ръце нагоре и ги сви в юмруци. Беше едър мъж и

наемническото му кожено облекло се опъна и изскърца, когато вдигна ръце. Изчака за

момент, очевидно се надяваше, че Темпи пръв ще направи своя ход. След това тежко

пристъпи напред, засили се и нанесе удар с юмрук, който беше силен и тежък като

замахването на ратай, който сече с брадва.

Адемецът предусети удара и за трети път отстъпи встрани. Но по време на тромавото му