Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Мъж и жена се караха. Жената беше ядосана, а мъжът се опитваше да ѝ обясни нещо.

Внезапно се зачудих как изобщо някога съм могъл да си помисля, че тези хора са

неспокойни и не ги свърта на едно място. Всяко тяхно движение имаше цел. Всяко

преместване на краката издаваше промяна в отношението. Всеки жест говореше повече от

каквито и да е думи.

Двамата с Вашет седяхме близо един до друг и разговаряхме тихо на атурански. Тя ми

обясни как всяко училище има постоянни сметки при сийлдишките лихвари. Това

означаваше, че плъзналите навред наемници могат да депозират дяла на своето училище

навсякъде, където хората използват сийлдишките пари, което означаваше навсякъде в

цивилизования свят. След това тези пари можеха да бъдат прехвърлени по съответната

сметка, така че училището да ги използва.

— Каква част изпраща Наемникът на училището? — с любопитство попитах аз.

— Осемдесет процента — отвърна тя.

— Осем процента? — попитах аз и вдигнах всичките си пръсти без два, убеден, че не съм

чул добре.

— Осемдесет — твърдо повтори Вашет. — Това е сумата, която е в реда на нещата, макар

мнозина да се гордеят, че дават повече. Същото ще важи и за теб — небрежно добави тя, —

ако изобщо имаш шанс някога да се облечеш в червено. — Щом видя изненадата ми, тя

обясни. — Като се замислиш, не е толкова много. Години наред училището те храни и

облича. Предоставя ти място за спане. Осигурява ти меч и обучение. Така то влага средства в

наемника, а той го издържа. На свой ред училището издържа селището. Селището създава

деца, които се надяват някой ден да облекат червените дрехи. — Нарисува във въздуха кръг с

пръста си. — Така Адемре процъфтява. — Погледна ме сериозно и продължи: — Като знаеш

това, може би ще разбереш какво си откраднал. Не просто една тайна, а основния поминък

на адемците. Откраднал си ключа за оцеляването на този град.

Мисълта за това беше отрезвяваща. Внезапно гневът на Карсерет придоби много повече

смисъл.

Мярнах сред тълпата бялата риза на Шехин и грубо изплетената ѝ жълта шапка.

Разговорите утихнаха и всички започнаха да се събират в широк неправилен кръг.

Очевидно Шехин не беше единствената, която щеше да се бие днес. Първо се състоя

двубоят на две момчета с няколко години по-млади от мен. Те не бяха облечени в червено.

Обикаляха се един друг предпазливо, след което внезапно започнаха да си нанасят бърза

поредица от удари.

Бяха твърде бързи, за да проследявам движенията им с поглед. Забелязах дузина

движения от кетан, които те започваха и не довършваха. Накрая двубоят приключи, когато

едното момче хвана китката и рамото на другото в „спящата мечка“. Едва когато видях как

момчето извива ръката на противника си и го събаря на земята, разпознах хватката, която

Темпи бе използвал при боя в кръчмата в Кросон.

Момчетата се разделиха и двама наемници с червени ризи излязоха да говорят с тях.

Предположих, че са техните учители.

— Какво мислиш? — Вашет наведе главата си близо до моята.

— Много са бързи — отвърнах аз.

— Но… — погледна ме тя.

— Струват ми се доста небрежни — рекох аз, като се постарах да говоря тихо. — Не в

началото, но впоследствие. — Посочих единия. — Неговите крака бяха твърде близо един до

друг. А другият постоянно се навеждаше напред и така губеше равновесие. Затова

противникът му го хвана в „спящата мечка“.

Вашет кимна, удовлетворена от отговора ми.

— Бият се като кутрета. Млади са и са момчета. Изпълнени са с гняв и нетърпение.

Жените имат по-малко проблеми с тези неща. Това е едно от качествата, които ни правят

по-добри бойци.

Бях доста изненадан от думите ѝ.

— Жените са по-добри бойци? — предпазливо попитах аз, защото не исках да ѝ

противореча.

— Общо взето, да — сухо отвърна тя. — Разбира се, има изключения, но като цяло

жените са по-добри.

— Но мъжете са по-силни — възразих аз. — Те са по-високи и ръцете им са по-дълги.

— Това значи ли, че ти си по-силен от мен? — Тя се обърна и ме погледна леко

развеселено.

— Очевидно не — усмихнах се аз. — Но трябва да признаеш, че мъжете са по-едри и по-

силни.

— И това щеше да има значение, ако боят е като цепенето на дърва и товаренето на сено.

Това е все едно да кажеш, че колкото по-дълъг и тежък е един меч, толкова по-добър е той.

Това са глупости. За главорезите може и да е вярно. Но след като се облечеш в червено,

ключът към всичко е да знаеш кога да се биеш. Мъжете са изпълнени с гняв и това ги

затруднява. На жените им е по-лесно.

Върху нас падна сянка и когато вдигнах поглед, видях висок, облечен в червени

наемнически дрехи мъж да стои на почтително разстояние от нас. Той задържа ръката си във

въздуха, близо до дръжката на меча си. Покана.

Вашет отвърна с жест. Вежливо съжаление и отказ .

Наблюдавах мъжа, който се отдалечи.

— Няма ли да развалиш репутацията си, като не се биеш?

Тя изсумтя пренебрежително.

— Той не искаше да се бие — отвърна. — Това само щеше да го постави в неудобно

положение и аз щях да си загубя времето. Просто искаше да покаже, че е достатъчно смел, за

да се бие с мен. — Тя въздъхна и ме погледна многозначително. — Точно тази глупост

отдалечава мъжете от летхани.

Следващият двубой беше между наемници с червени ризи и разликата беше очевидна.

Всички движения бяха много по-чисти и ясни. Двете момчета се биеха трескаво като

врабчета, които пляскат с криле в прахта, но боевете, които последваха, бяха елегантни като

танци.

Много от тях бяха ръкопашни. Те продължаваха, докато единият участник не се

предадеше или не го зашеметеше някой удар.

Един от двубоите спря веднага, щом мъжът разкървави носа на противничката си. Вашет

вдигна очи към небето, макар така и да не разбрах дали защото жената бе позволила да я

ударят, или защото мъжът бе твърде невнимателен и я бе наранил.

Имаше и няколко схватки с дървени мечове. Те приключваха по-бързо, защото дори и

лекото докосване се считаше достатъчно за победа.

— Кой спечели този път? — попитах аз.

След бърза размяна на удари с дървен меч двете жени се уцелиха една друга

едновременно.

— Нито едната — отвърна Вашет и се намръщи.

— Защо не се бият отново, ако резултатът е равен? — попитах аз.

— Строго погледнато, резултатът не беше равен. — Тя ме погледна с набръчкано чело. —

Ударена в белия дроб, Дрен би умряла за броени минути. А Ласрел щеше да умре след

няколко дни, тъй като раната в корема ѝ щеше да се възпали.

— Значи Ласрел спечели?

Вашет ми хвърли смразяващ, изпълнен с презрение поглед и насочи вниманието си към