Unknown - Матю Райли Летящ старт

Лондонското подземно състезание беше надбягване на вратички — най-пъкленото от всички. Провеждаше се в мрака на лондонското метро и беше изпитание за тактическите способности на пилота — за 6 часа да успее да мине през колкото може повече подземни метростанции. Досега нито един състезател не бе успявал да мине през всичките.

Ню Йорк Мастърс беше истински карнавал на спорта — за четири дни четири състезания — всеки ден различно. Първия ден — суперспринт; втория — състезание на вратички; третия — общо преследване; и накрая едно от най-редките надбягвания — състезание по търсене и откриване на дълго разстояние, което отвеждаше пилотите от Ню Йорк до Ниагарския водопад и обратно.

Италианското бягане имаше свой собствен неповторим формат. Провеждаше се всяка година в горещините и беше еднопосочно . Състезателите не се надбягваха по писта, а стартираха от един град и финишираха в друг на другия край на страната.

Надбягването започваше в Рим, стартът бе в Колизея, след което се тръгваше на север, към Флоренция, Падуа и Милано, а после из висините на Алпите. След това започваше дългият път на юг покрай западния бряг, който стигаше до тока на Ботуша, където пилотите трябваше да решат дали им стиска да го срежат. Следваше финалният спринт нагоре по източната част на страната чак до грандиозния финал във Венеция II.

Интересното беше, че в Италианското бягане имаше два района на боксове — единият на международното летище «Леонардо да Винчи» във Фиумичино близо до Рим, а вторият в другия край на страната, в Пескара. Това бе причината Италианското бягане да е единственото състезание в света, в което екипите механици трябваше да пътуват по сушата, за да стигнат до втория питстоп. Не беше необичайно, като стигнат в Пескара, състезателите да разберат, че старшият им механик още не е пристигнал.

За разлика от повечето състезания, в които Джейсън беше участвал в спортното училище (те се провеждаха по правилника на Южното полукълбо, като например «финиширане, когато колата пресече линията»), Италианското бягане се провеждаше по значително по-традиционните правила на северните професионални конфедерации, които имаха и различно правило за финиширане: «пилотът трябва да е пресякъл линията».

Това значеше, че първият пилот или навигатор, който пресече финала, е победител независимо дали е в колата си.

Повече от веднъж се беше случвало пилот, чиято кола се е прецакала в последния момент, да пресече финала на бегом (а в Италия, където линията на финала е на повърхността на водата, да я пресече с плуване).

Накрая трябва да се отбележи, че Италианското бягане беше типично европейско събитие и като такова бе много популярно на Стария континент. Всяка година милиони туристи пристигаха в Италия, за да го гледат на живо. Огромни тълпи заемаха позиции по протежение на цялото италианско крайбрежие по хълмовете, скалите и трибуните.

Веднъж годишно през август Италия се превръщаше за цяла седмица в центъра на Европа. Цяла Италия гъмжеше от туристи и фенове — всички с пари за харчене. Според икономистите от «Блумбърг» за седмицата на Италианското бягане в икономиката на страната се наливаха 60 милиарда долара.

Джейсън се готвеше да се гмурне точно в този пулсиращ и бушуващ свят.

Хобарт, Тасмания

Обаче преди Джейсън и Зейвиър да заминат за Италия оставаха още дванайсет училищни състезания.

Макар спортното училище да се гордееше, че двама от неговите ученици са поканени да участват в един от турнирите на Големия шлем, на Джейсън и Зейвиър им беше пределно ясно, че докато са в Италия, състезателният сезон на училището няма да бъде отменен.

Това означаваше, че трябва да съберат колкото може повече точки, преди да заминат. За Зейвиър това не беше голям проблем, защото в момента оглавяваше класацията с 30 точки преднина.

Обаче за Джейсън нещата бяха по-трудни. Като финалист в Спонсорския турнир, той беше събрал 18 точки (в това състезание се даваха двоен брой точки) и това му позволи да се изкачи на седмо място в общото класиране. Обаче Италия щеше да го откъсне от училището за осем дни — което щеше да му коства цели три състезания. А той искаше да завърши училищния сезон сред първите четирима в класирането, за да получи покана за участие в Ню Йорк Мастърс през октомври.

Когато се върнеше от италианското си приключение, щеше да му се наложи да наваксва. Но пък си заслужаваше. Не се случваше всеки ден новак като него да участва в турнир от Големия шлем. Боже, колко беше развълнуван!

Една сутрин няколко дни след турнира Джейсън излезе да се поразходи по тревистия нос, който се извисяваше над залива Сторм. Беше място, където идваше да мисли и диша далеч от трескавия свят на спорта.

Някой го чакаше на това място.

Ериъл.

— Здрасти — каза Джейсън, докато сядаше до нея.

— Здрасти — отвърна тя.

Джейсън не я беше виждал от деня на турнира, деня, в който я беше победил, един ден след като тя бе…

— Джейсън, ти се състезава добре в турнира — каза тя.

— Почти го бях победил, почти.

— Джейсън, направо не можах да повярвам, че удържа толкова дълго срещу Зейвиър. Толкова дълго никой не беше издържал — каза Ериъл. — И то след всички предишни състезания. Ти просто никога не се отказваш.

Джейсън наведе глава и не каза нищо.

Ериъл продължи:

— Знаеш ли, накрая започнах да викам за теб. Да, след като ме победи, се прибрах в стаята си. И да, поплаках си. Но след малко, като пуснах телевизора и видях, че си още в играта и че побеждаваш наред, се върнах за финала и седнах отзад на една от трибуните, за да гледам. — Обърна се към него. — Гордеех се с теб.

— Благодаря.

— Също така разбрах, че съм те предала с онова, което направих предната вечер. С онзи задник Фабиан…

Джейсън я погледна.

— Ериъл…

— Не казвай нищо. Постъпих глупаво. Не трябваше да го правя. Той ми каза всичко, което исках да чуя, но го интересуваше само едно. Джейсън, ти беше единственият човек, който беше добър към мен тук в спортното училище. Надявам се, че можеш да ми простиш и отново да си мой приятел.

Дълго време Джейсън остана безмълвен.

После каза:

— Ериъл, ти никога не си ме предавала, така че никога не сме преставали да сме приятели. Разбира се, извън пистата.

Ериъл го прегърна и силно го притисна към себе си.

Следващите дванайсет състезания минаха като насън.

Тъй като знаеше, че преди да замине за Италия трябва да натрупа точки, във всички надбягвания Джейсън завършваше добре: четири трети места, три втори и две победи. Обаче трябва да се каже, че и двете му победи бяха, когато Зейвиър Зонора решаваше да си почине и не си даваше зор на пистата.

Този факт истински тревожеше Джейсън.