Мег Лоузи - Децата на новото време

Родителите на Тревър подходили холистично към различията му. Работили семейно с алтернативни лечители и други, за да бъдат на еднакви вълни и да си помагат, когато има нужда. Когато Тревър станал на 15 месеца, а все още не можел да пълзи, двамата го завели на мануален терапевт, който не използвал силови методи. След първия сеанс бебето вече пълзяло и ходело без ничия помощ. Работили и с един особено прогресивен мануален терапевт невролог, който използвал кинезиологични методи. Както става в много семейства, те винаги питали Тревър, преди да отидат при някой лечител. Искали момчето да се чувства добре, за да участва активно в сеансите. Това е изключително важно. (Може би си спомняте за Уилям от трета глава. Той призовава лечителите, преди да насочи майка си към тях, и освен това изпраща при тях приятелите си, когато прецени, че са готови за подобен род работа. Тези деца са светлинни години пред онези от нас, които не са родени с такива дарби!)

Родителите на Тревър правели заедно с него най-различни упражнения, като например гимнастика на ума. Търсели всевъзможни начини да включат в ежедневието му работа, която да му помогне да усвои нови физически умения и да заякне. Правели упражненията два или три пъти седмично, за да не му омръзва. Също така играели йога заедно с него и го записали на уроци по езда, които особено му допаднали. Не е станал професионален жокей, но уроците му носят полза и много удоволствие.

Момчето разказало на семейството си за много от своите предишни прераждания, част от които били крайно травмиращи. Когато споделял историите си, той сякаш отново ги преживявал. Докато говорел за подробностите, го разтърсвали силни чувства, а някои спомени му причинявали истинска болка. Подобно на други от описаните тук деца, при Тревър идвали неколцина нощни посетители, които невинаги били приятелски настроени. Очевидно били души на току-що умрели хора — сякаш момчето било нещо като проводник между нашия свят и света на духовете. То разправяло, че първо виждало починалия, а сетне идвали ангели, които да го придружат до другия свят. Когато родителите му го попитали какво искат духовете от него, той им казал само, че очевидно се нуждаят от утеха и успокояване, преди да продължат към отвъдното. Родителите му го научили как да се предпазва с помощта на светлина от Източника и също така как да преценява кои същества са приемливи за него. Това значително подобрило нещата.

Веднъж детето споделило с родителите си, че преди да дойде на земята, Исус му казал много да внимава за това тяло. Духовните му наставници избрали за него това семейство, защото знаели, че в него Тревър ще получава много грижи. (Неведнъж съм чувала за деца, които казват на родителите си защо са ги избрали. Това като че ли е постоянна тенденция сред Децата на новото време,)

Едно лято Тревър разправил на майка си и баща си за куче, което влязло в двора им през нощта. Той «литнал» навън, за да бъде с кучето, защото то умирало и изпитвало силни болки. Тревър го попитал дали може да сложи ръката си в тялото му, за да му помогне. Кучето се съгласило («наум», по думите на момчето). Той сложил ръка в тялото му и кучето му поблагодарило, задето му махнал болката. Сетне ангелите дошли и отнесли кучето обратно в света на духовете, Това било първото преживяване на момчето със същество от животинския свят, но нощите му често били пълни с летене и посещения на други светове.

Родителите му споделиха онова, което мъчи всички останали в тяхното положение, а именно че се чувствали крайно изолирани в преживяванията си с тяхното изключително дете. Всеки път, когато правели опит да споделят за странните си преживявания, околните се отдръпвали от тях, а в някои случаи ставали и по-лоши неща. Родители в такова положение копнеят за хора, с които да могат да говорят за преживяванията си. Не съм говорила с майката и бащата на Тревър от няколко години. Последния път, когато разговаряхме, ми казаха, че все още имал резки смени на настроенията и от време на време се борел със страховете за тялото си и от онова, което виждал — особено от някои същества, които много се интересували от него, — макар че бил станал много «по-контактен» отпреди, що се отнасяло до околните. Шапка им свалям! Те са чудесен пример за гъвкави и творчески настроени родители, които обръщат наистина сериозно внимание на особените дарби на своето дете.

Някои места, които съм посетила с годините, силно обогатиха и развиха моята практика. Обикновено, когато отивам там, графикът ми е запълнен до последната минута и имам списък от чакащи. Някои познавам отпреди, а други срещам за пръв път. Една вечер се намирах точно на такова място и беше време за последния ми клиент за деня. Знаех малко факти за ситуацията от човека, който беше записал часа. Беше ми известно, че ще работя с момче на около 7 години. Джон Евърет и майка му Франсис дойдоха в уречения час, Франсис изглеждаше малко нервна — явно не знаеше какво да очаква. Джон Евърет беше облечен в червена пижама. Изглеждаше дребен и крехък за възрастта си, а копринено гладката кожа придаваше съвършенство на личицето му. Имаше кестенява коса и леко умърлушен вид. Почудих се защо.

Видението в червено Джон Евърет носеше книга, която бе голяма почти колкото него. Книгата беше за военни самолети и около 5 сантиметра дебела; от онези книги, които обикновено се държат на масичката в хола за красота. Той я държеше някак покровителствено и не я остави, когато седна на канапето. Франсис бе доста бъбрива, веднага се разприказва за Децата индиго и за посветена на тях книга, която бе прочела. Някой й бил казал, че Джон Евърет е Индиго, и тя се погрижила директорът и целият персонал да се снабдят с тази книга, за да знаят как да се отнасят с даровитите деца (ама че борбена натура!). Чувствала се загрижена, понеже бележките на Джон Евърет в училище въобще не отговаряли на очевидната му интелигентност, и тя бе убедена, че нещо при него не е наред. Доколкото усещах, явно имаше желание синът й да бъде нещо като вундеркинд. Намеренията й бяха добри, но по мое мнение тя подлагаше детето на твърде голямо напрежение — или поне така ми се стори тогава.

Отначало Джон Евърет не изглеждаше особено заинтересован да говори с мен, тъй като не ме познаваше. Веднага забелязах, че Франсис току му задаваше въпроси и след това отговаряше вместо него. Поведението й, изглежда, го дразнеше и не мога да не призная, че това раздразнение бе донякъде заразително! Джон Евърет нямаше нужда да говори много. За да установя някаква връзка с него, проявих интерес към книгата за самолетите. Казах му, че баща ми е бил във военновъздушните сили и че не мога да си спомня с какъв самолет е летял. Джон Евърет грейна като коледна елха, отвори книгата на точната страница и започна да каканиже данни за самолета, с който е летял баща ми. След това се впусна в сравнения между този самолет и други, преди и след него. Той знаеше всички подробности за всички самолети — от конструкция, хидравлика и механика до силни и слаби места. Все едно бе ходеща енциклопедия за самолетите. Това обаче бе само началото.