Георги Христов - Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа

«Преди всичко – пише Боян Пенев (пак там:.60) – културните и социални условия на даден момент определят духовната активност на средата; а всъщност при литературното изследване ние имаме да уясняваме зависимостта на литературата от националната и обществената среда през една определена епоха.»

Философите екзистенциалисти търсят единството на субекта и обекта в собственото битие на човека, в личностното му съществуване. Още Киркегор формира възгледа, че всеки сам е отговорен за избора и преследването на своята жизнена цел, а човешката дейност тълкува като реализация на връзката на индивида с другите индивиди и със света. «От друга страна – пише Жан Пол Сартър — когато твърдим, че човешката личност е отговорна, това не означава отговорност само към собствената и индивидуалност. Човекът е отговорен за всички хора. … Така или иначе, да избираш себе си означава и утвърждаване на избраната ценност, понеже ние в никакъв случай не избираме злото. Това което избираме е винаги добро. Но нищо не би могло да бъде добро за нас, ако не е добро за всички. От друга страна, ако съществуването предшества същността и ако ние искаме да съществуваме, сътворявайки същевременно собствената си индивидуалност, то тази индивидуалност следва да бъде изцяло значима за нашата епоха. По този начин, отговорността ни се оказва много по – голяма от очакваното, защото вече се отнася и за цялото човечество .» (Сартър 1946) Дори и в най- простите желания, стремежи и постъпки, Сартър намира отговорност, въвличаща избора на индивида в съдбата на целия свят, «създавайки определен човешки образ и избирайки го, аз избирам себе си, но избирам и човека въобще » (пак там ). И тук човешкото поведение не може да се разглежда извън присъщата му субективност, редно би било да се синтезират и фактите, фона, подхранващ и даващ насоки (или по-точно, даващ множество възможности за избор и изграждане на съответния образ) на тази субективност.

Изхождайки от тематиката на този текст, чиято цел е да изолира и представи формалните характеристики и вътрешната смислова натовареност на конкретни художествени образи, съществуващи в поетична форма и представени в ограничена пространствено-времева рамка, намирам за необходим общия анализ на обвързаните с периода обществени процеси. Подходяща начална линия е социално-динамичния подход, който ще подчертае ролята на фактите и ще ни даде достъп до специфичните възприятия при формирането на художествените идеи, чиито текстови прояви са условно обобщени чрез лексемата «ужас».

Социалното развитие още в социологията на Огюст Конт дефинира «динамиката» и би следвало да подпомага работата на «социалната статика», да обслужва описанието на обществените феномени. На базата на това разделение, Конт обосновава новото позитивно общество, със строга вътрешна йерархия и най-вече органичната връзка между ред и прогрес, която в разглеждания тук период изведнъж неочаквано ще се преобърне в мистериозен хаос, предизвикан от променливостта на отношенията в самата система, от интензивната динамичност на собствената си «динамика».

Втората половина на XIX и началото на XX век се характеризират с огромно, развитие на икономиката, производството и капитала, науката и техниката, идеологията и атеистичната философията, пазарите и преразпределението на работна сила, както и на културата, изкуството и формите на естетическо възприемане на света.

«Най – голямата грешка на икономическото общество, в което живеем, е неговата неспособност да осигури пълна заетост, а също произволното и несправедливо разпределение на богатството и доходите.» (Кейнс 1993:428) Това мнение на Джон Мейнард Кейнс е една посока за интерпретация. Друга такава срещаме още при Киркегор и критиката му на модерния свят, разискваща натиска на модерното общество спрямо смисъла да бъдеш индивид. В първата половина на XIX век датският философ тълкува работата като реализация на връзката ни с другите, като усилие светът да бъде превърнат в по-добро място за индивида и за всички останали, критикува парите като абстракция, функционираща в изкуствен и измамен контекст и предупреждава, че човекът не е това, което притежава. Много по-напред във времевата ос Цветан Тодоров коментира пред френски журналисти разочарованието си, че хората се вълнуват само от това, което притежават и вече напълно са забравили да се поинтересуват от това какви са в действителност. Интерпретациите могат да бъдат твърде различни, независимо че става дума за едни и същи исторически факти и процеси. Американският социален психолог Херберт Джордж Блумер е наясно, «че конструираните от индивида действия, чрез процеса на формиране на значения, се осъществяват винаги в социален контекст» (Блумер 1984) и обобщава закономерностите в тяхната многопосочна функционалност чрез «символичната интеракция» («symbolic interaction»), поставяйки процеса на интерпретация в средата на факторите, предизвикващи човешкото поведение – между стимула и реакцията. Опирайки се на «личностното аз» («self»), въведено от Джордж Мийд, Блумер тълкува индивидуалните действия на човека (като единица от обществото), както и поведението в груповия живот на хората не чрез валидните за цялото общество обстоятелства и социална статика на съответния момент, а чрез личностната символика при възприемането и оценката на ситуациите, което предопределя разнопосочни реакции спрямо едни и същи стимули. Неговият подход е приложим и в рамките на търсените в този текст резултати, що се отнася до конкретните елементи и прояви на авангардизма в изкуството и литературата, прояви – изцяло интелектуални, елитарни, различни, често хаотични и винаги действени, наситени със символика, знаковост и безкрайни интерпретационни възможности. Новото художествено мислене на света и изразено от Гео Милев така: « Светът – предметът – изчезва. Изчезва като установена величина; загубва своята определена, собствена цена. Става преображение; – средство с относителна цена: образ, символ .» (Милев 1920)

Възникването на авангарда в Европа е резултат от исторически, икономически, политически, идеологически и културни процеси. Трябва да се изтъкне историческият фон, който рамкира социалния и обвързания като проекция с него екзистенциален контекст. Динамиката на периода е най – видима в бясната надпревара на Великите сили. Междувременно се създават и двата противостоящи съюза (Антантата и Централните сили) като последна подготовка за осъществяване на глобални геополитически апетити. Пазарното присъствие, условията за финансиране и състоянието на трудовата заетост са показателите, по които развитите и периферийните страни се различават най-много.