Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Нека да ги чуя, тогава. Нищо не съм сторила.

— Твоята шайка… — започна Касиус.

— Нямам никаква шайка! — прекъсна го Джул, а очите й проблеснаха и се присвиха. — Отивах към Десетте града, когато се натъкнах на тези разбойници. Не знаех кои са, нито какво правят там, но огънят им беше топъл, а храната — приемлива, а всяка компания ми се струваше по-добра от безспирната песен на вятъра.

— Пълни глупости! — обади се един от съветниците. — Когато двама от тях са се добрали до лагера, разговорът ви е бил съвсем недвусмислен — знам го лично от Дризт До’Урден, а аз му вярвам безрезервно.

— Точно така! — съгласи се друг.

— И какво, моля ви се, съм казала? — широката усмивка на Джул красноречиво говореше, че с нищо не могат да я уплашат. — Говорих с глупците за Дризт и Кати-Бри. Да, знаех за тях, както и всеки разумен човек, решил да се отправи към Долината на мразовития вятър. Казах им, че са действали, без да мислят, и са паднали в капана на елфа и приятелите му. Нещо, което всеки с поне малко ум веднага би разбрал.

Между съветниците се разнесе приглушено мърморене. Риджис спря изпитателен поглед върху Джул и се усмихна одобрително — не можеше да й отрече, че е находчива. Вече усещаше накъде отиват нещата. Когато към царствения й и същевременно съблазнителен вид се прибавеха несъмнената й находчивост, както и проявената на пътя съобразителност, изходът изглеждаше ясен — Джул Пепър най-вероятно щеше да се отърве напълно невредима.

А Риджис беше съвсем сигурен, че именно тя бе оглавявала разбойническата шайка.

Джул се усмихна многозначително на Касиус:

— Е, мога ли да си вървя?

— Можеш да се върнеш в стаята, която сме ти приготвили — отвърна по-възрастният и опитен старейшина и даде знак на стражите да я отведат.

Двама войници начаса се приближиха и с един последен високомерен поглед към Касиус Джул се обърна към вратата, поклащайки изкусително рамене, така че мнозина от мъжете отново усетиха как ги облива гореща пот.

Риджис се ухили широко, искрено впечатлен от представлението, ала миг по-късно усмивката му се стопи и той зяпна от изумление при вида на необикновения знак върху дясното й рамо, знак, който му бе добре познат.

— Спрете! — викна полуръстът и като скочи от стола си, се провря под масата, за да не губи време да я заобикаля.

Стражите и Джул се заковаха на място и се обърнаха да видят каква е тази шумотевица.

— Завърти се! — нареди Риджис и махна с ръка. — Завърти се!

Недоумението по лицето на Джул бързо отстъпи място на крайното презрение.

— Касиус, накарай я да се завърти! — примоли се полуръстът.

Недоумението на Касиус беше не по-малко от това на Джул.

Ала Риджис нямаше време да ги чака и като изтича до жената, я сграбчи за ръката и я задърпа. Джул опита да се съпротивлява, ала полуръстът, който беше по-силен, отколкото изглеждаше, най-сетне успя да я завърти за малко, достатъчно, за да могат и останалите да видят знака.

— Ето! — забоде пръст в рамото й Риджис.

Джул се отскубна от него, ала вече беше късно — всички се бяха привели напред, а Касиус се приближи и й даде знак да се обърне, ако не иска да го сторят войниците.

Поклащайки отвратено глава, Джул най-сетне се завъртя.

Риджис се покачи на един стол, за да вижда по-добре, макар вече да бе сигурен — острият му поглед не го беше излъгал. Знакът върху гърба й беше измислен от Бруенор Бойния чук. Нещо повече, джуджето го беше използвало един-единствен път — върху главата на Щитозъб. На всичко отгоре, дамгата върху рамото на Джул бе точно толкова голяма, колкото би била, ако бе поставена от нагорещения до червено боен чук.

Риджис замалко не припадна.

— Откъде го имаш? — попита той.

— Разбойнически знак — отбеляза Касиус. — Често се среща сред различните гилдии, бих казал.

— Не, не се среща често — поклати глава Риджис. — Не и този символ.

— Познаваш ли го? — попита старейшината.

— Приятелите ми ще говорят с нея. Още сега.

— Чак когато ние свършим с нея — намеси се Тамарут.

— Още сега — настоя Риджис и се обърна към него. — Освен ако ти, драги ми Тамарут, не искаш лично да обясниш на крал Бруенор защо сме допуснали подобно забавяне, когато животът на осиновения му син най-вероятно виси на косъм.

При тези думи в стаята се разнесе оживен шепот.

Джул Пепър хвърли смразяващ поглед на полуръста и той почувства, че тя няма никаква идея за какво става дума, нито пък какво означава знакът на рамото й.

Заради нея самата Риджис се надяваше това да е така.

Няколко нощи по-късно Дризт откри Бруенор на върха на едно тихо и тъмно място, наричано Възвишението на Бруенор, в малката скалиста долчинка на север от Брин Шандер, където джуджетата копаеха своите мини. Където и да отидеше, Бруенор винаги си намираше подобни уединени местенца и винаги ги наричаше Възвишението на Бруенор, колкото от гордост, толкова и за да държи настрани неканени гости.

Той идваше тук, когато искаше да помисли на спокойствие, когато го занимаваха по-сериозни неща от ежедневните задължения и неприятности. Това бе единственото място, където в прегръдката на мрака иначе практичният, здраво стъпил на земята Бруенор, си позволяваше да се отпусне и да остави духа си да достигне висоти, нетипични за въображението на едно джудже. Бруенор идваше тук, за да размишлява за смисъла на живота.

Именно на личния му хълм (и с почти същото изражение като сега) го беше открил Дризт и в Митрал Хол, след онази битка, в която йоклолата отвлече Уолфгар и те всички повярваха, че са го изгубили завинаги.

Безшумен като облаците, които забулваха звездите, елфът се приближи зад джуджето и търпеливо зачака.

— Човек би рекъл, че ще ми е по-лесно да го изгубя за втори път — проговори най-сетне джуджето. — Особено след като, преди да ни напусне се държеше като същински орк!

— Не сме сигурни, че наистина сме го изгубили — напомни му Дризт.

— Никъде няма друг знак кат’ този — възрази Бруенор. — Пък и жената потвърди, че е оставен от главата на боен чук.

И наистина, веднага след събранието на Съвета, Джул на драго сърце беше разказала на опасния мрачен елф и приятелите му всичко, което знаеше. Не беше скрила, че е получила дамгата си доброволно от ръката на една жена, капитан на кораб. Когато я попритиснаха още малко, Джул призна, че става въпрос за Шийла Крий, капитан на пиратски кораб, а знакът бил запазен само за най-приближените й помощнички.

Дризт съчувстваше на своя приятел от цялата си душа. Понечи да му напомни думите на Джул, че единствените достатъчно едри съюзници на пиратската шайка били клан човекоядци, които Шийла използвала, за да обръща и направлява кораба си по-лесно — поне можеха да са спокойни, че Уолфгар не се е хванал с банда пирати. Премълча обаче, тъй като това като че ли оставяше само една възможност и тя бе далеч по-ужасна.