Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Дюдермонт съвсем правилно се бе досетил, че пук се крие нещо повече, че Уолфгар търси не само чука, но и самия себе си, човека, който някога е бил.

Но и Робилард беше прав. Докато обикаляха водите на Саблено море, патрулирайки както обикновено, Уолфгар не им създаваше никакви неприятности, но и в двете битки, които „Морски дух“ беше провел през тези десет дни, той не се беше представил добре. Храбро? Да. Пагубно за врага? Да. Ала със своето ожесточение и необузданост Уолфгар просто не бе действал като част от екипажа, не беше дал възможност на Робилард да използва обичайните си и далеч не толкова рисковани методи, с чиято помощ „Морски дух“ често принуждаваше противника да се предаде още отдалеч. Дюдермонт не беше сигурен какво бе тласнало варварина в лапите на подобна несдържана ярост. Опитният капитан отлично разбираше огъня, който всяка битка разпалва в гърдите на война, свирепия устрем, от който боецът се нуждае, за да превъзмогне естествения в такива случаи страх, ала невъздържаните изблици на Уолфгар далеч надхвърляха подобна разпаленост. Те като че ли идваха направо от някоя варварска легенда… легенда, която със сигурност не вещаеше нищо добро за „Морски дух“.

— Ще говоря с него, преди да вдигнем котва — обеща Дюдермонт.

— Веднъж вече говори — напомни му Робилард.

Дюдермонт го погледна и сви рамене:

— Значи пак ще го сторя.

Очите на Робилард се присвиха, но капитанът го изпревари:

— И ако и това не помогне, ще го пратим на румпела — обеща той, преди магьосникът да успее да се впусне в пороя от оплаквания, които очевидно напираха на устните му. — Така ще е далеч от битките.

— Нашите кормчии нямат равни на себе си — напомни Робилард.

— И несъмнено ще оценят невероятната сила на Уолфгар, особено при по-острите завои.

Робилард изсумтя, без да изглежда особено убеден.

— По-вероятно е да ни блъсне в следващия пиратски кораб, който се изпречи насреща ни — промърмори той под носа си и се отдалечи.

Въпреки сериозността на положението, Дюдермонт не можа да сдържи усмивката си при тази така предсказуема реакция на вечно недоволстващия магьосник.

Когато нахлу в стаята и видя Дели да го чака, Уолфгар усети как го залива вълна от всепоглъщаща изненада. Вярно, това си беше тя — с все същата леко крива усмивка и светлокафяви очи, ала едновременно с това бе съвсем различна. Досега Уолфгар познаваше Дели като прислужница, живееща в мизерия и нищета, или пък като жената, която го придружаваше по време на дългия, прашен път от Лускан. Сега, в красивия дом на капитан Дюдермонт, с цялото му богатство и всичките му прислужници на свое разположение, тя сякаш беше друг човек. Преди тъмнокестенявата й коса почти винаги бе плътно прибрана, най-вече заради въшките, с които беше пълно в „Кривата сабя“. Сега обаче косата й беше разпиляна върху раменете, копринено мека, лъскава и някак по-тъмна, от което светлите й очи невероятни очи, както изведнъж осъзна Уолфгар — се открояваха още по-силно. Преди Дели носеше простички, почти безформени дрехи, от които крайниците й изглеждаха длъгнести и прекалено слаби. Сега беше облечена в добре ушита синя рокля и ниско изрязана бяла блузка.

Мимоходом (защото изведнъж в съзнанието му нахлуха съвсем различни мисли) Уолфгар си помисли с какво голямо преимущество разполагаха богатите жени от Фаерун пред обикновените селянки, когато ставаше въпрос за красота. Когато двамата с Дели пристигнаха в Града на бездънните води, Дюдермонт вдигна празненство, на което присъстваха голяма част от местните благородници и богаташи. И Дели, и Уолфгар се бяха почувствали не на място, но изпитанието несъмнено беше много по-голямо за Дели, чиито скромни възможности за разхубавяване не можеха да останат скрити за никого.

Не и сега, осъзна Уолфгар. Ако по време на този престой Дюдермонт решеше да даде някое от тържествата, които често се провеждаха в дома му, Дели Кърти несъмнено щеше да бъде най-красивата от всички гостенки.

Уолфгар усети, че е останал без дъх. Винаги бе смятал Дели за симпатична, дори хубавка, а докато пътуваха от Лускан бе започнал да я харесва още повече, след като бе видял какъв прекрасен човек е. И сега съчетанието между това искрено уважение и любов и прекрасния вид на младата жена изведнъж се оказа повече, отколкото прекаралият последните три месеца в открито море варварин можеше да понесе.

Той я притисна с все сила в обятията си, прекъсвайки опитите й да каже нещо с многобройни целувки; повдигна я от земята, зарови лице в гъстата й кестенява коса и нежно я ухапа по деликатната (вече наистина деликатна, а не просто прекалено тънка) шия. Колко крехка изглеждаше Дели в прегръдката на варварина, който се извисяваше с почти половин метър над нея и сигурно тежеше три пъти повече.

Без никакво усилие, той плъзна ръка зад коленете й и я повдигна в обятията си. Засмя се, когато видя, че е боса. Дори краката й му се струваха по-красиви.

— Подиграваш ли ми се? — попита младата жена и Уолфгар забеляза, че простоватото й произношение почти е изчезнало.

— Да ти се подигравам? — повтори той и се засмя още по-силно. — Наслаждавам ти се!

И като я целуна за пореден път, той се насочи към вратата на спалнята им с лека, почти танцова стъпка.

Двамата тъкмо прекрачваха прага, когато Колсон изплака.

Успяха да останат насаме по-късно през нощта, а призори отново правиха любов. Когато първите утринни лъчи се прокраднаха през източния прозорец на спалнята, Уолфгар се бе излегнал на една страна и чертаеше въображаеми линии по раменете, шията и лицето на своята любима.

— Наистина е хубаво, когат’ си си у дома — тихичко каза Дели и прокара пръст по мускулестата му ръка. — Беше ми самотно без теб.

— Може би с дните ми на борда на „Морски дух“ е свършено — отвърна Уолфгар и Дели го изгледа заинтригувано.

— Да не би да си намерил чука си? И ако си, защо чака досега, за да ми кажеш?

Уолфгар поклати глава още преди тя да беше довършила.

— Ни следа от него и Шийла Крий. Сякаш е потънала вдън море и го е взела със себе си.

— Но не сте чули за нищо такова, нали? — попита Дели.

Уолфгар легна по гръб и прокара ръка по лицето си.

— Как можеш тогаз да разправяш, че с дните ти на „Морски дух“ е свършено? — настоя Дели.

— Нима имам друг избор? Когато ти и Колсон сте тук? Това е моят живот сега и то какъв живот! Трябва ли да го излагам на опасност, за да диря едно оръжие, от което вече нямам нужда? Не, ако Дюдермонт и останалите научат нещо за Шийла Крий, те могат да се справят с нея и без моя помощ и съм убеден, че след това ще ми донесат чука.

Дели рязко се привдигна на лакти, при което гладките чаршафи се плъзнаха по голото й тяло. Тя тръсна глава, за да отметне гъстата, кестенява коса от лицето си, и впери крайно неодобрителен поглед в лицето на Уолфгар.