Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Не и за Дризт, не и за един елф на мрака!

— Безкомпромисна позиция — отбеляза Маскевич и поглади дългата си, бяла брада. — Един ден може да се разкайваш заради нея.

— А може би вече съжалявам, задето знам истината — отвърна Ле’лоринел. — По-добре да тънех в невежество, славейки подвизите на сърцатия Дризт!

— Сарказмът е неуместен.

— От откровеността нерядко боли.

Маскевич понечи да отговори, ала вместо това вдигна безпомощно ръце и се засмя, поклащайки рошавата си глава.

— Достатъчно — рече той. — Неведнъж вече сме обикаляли в кръг по този начин. Знаеш, че не одобрявам решението ти.

— Знам — все така непреклонно потвърди Ле’лоринел. — Но няма да се откажа.

— А може би греша — бавно рече магьосникът, сякаш мислеше на глас. — Може би все пак не притежаваш качествата, необходими, за да бъдеш мой помощник.

Ако думите му имаха за цел да засегнат елфа, те със сигурност се провалиха, тъй като той просто се завъртя и най-спокойно излезе от стаята.

Маскевич въздъхна дълбоко и се облегна на писалището. През годините, прекарани заедно, се бе привързал към Ле’лоринел, започнал бе да гледа на него като на свой доверен помощник, дори син, ала тази негова саморазрушителна отдаденост на една крайно неразумна цел, силно безпокоеше стария магьосник и безмилостно помиташе надеждите и желанията му.

Самият той също беше прекарал немалко време в събиране на информация за мрачния елф, обсебил душата на Ле’лоринел, и макар по тези земи, толкова на изток от Сребърния град, да не достигаха кой мае колко сведения за Дризт, всичко, което магьосникът бе успял да научи, обрисуваше мрачния елф в тайно благоприятна светлина. Маскевич се замисли дали изобщо трябва да позволи на Ле’лоринел да се впусне по следите на Дризт До’Урден, зачуди се дали няма да опетни собствената си съвест, ако поне не се опита да спре нещо, което изглеждаше толкова нечестно и погрешно.

Същите въпроси продължаваха да го измъчват и на следващата сутрин, когато Ле’лоринел го откри в билковата градинка, посадена на малкото балконче, някъде по средата на сивата каменна кула.

— Знам, че те бива да телепортираш — започна направо елфът. — Разбирам, че ще ми струва скъпо, понеже не одобряваш намеренията ми, но съм готов да ти служа още двадесет дни, от зори до мрак, в замяна на магическо пътуване до Лускан.

Маскевич не вдигна поглед от билките си, но все пак престана да ги плеви, за да обмисли предложението.

— Не, не ги одобрявам — най-сетне тихо рече той. — Още веднъж те моля да се откажеш.

— А аз още веднъж ти казвам, че не е твоя работа. Ако не искаш да ми помогнеш, в Града на сребърната луна все ще се намери някой магьосник, който да ми продаде магия за телепортиране.

Маскевич се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатото си тяло. След това се обърна и впери строг поглед в самоуверения елф.

— Така ли мислиш? — рече той и сведе поглед към ръката му.

На Ле’лоринел не му бе никак трудно да се досети, че Маскевич гледа ониксовия пръстен, който му бе продал и в който бе заключил поисканите от елфа магии.

— А и предполагам, че ще имаш достатъчно пари, за да си я позволиш — продължи магьосникът. — Защото размислих — искам да откупя пръстена, който ти дадох.

Ле’лоринел се усмихна:

— Не бих го продал за всичките богатства на света!

— Дай ми го! — настоя Маскевич и протегна ръка. — Ще ти върна онова, което ми плати за него.

В отговор Ле’лоринел се обърна, излезе от балкона и пое надолу по стълбите.

Истински ядосан, Маскевич го настигна на изхода на кулата.

— Това е безумие! — възнегодува магьосникът и препречи пътя на по-дребничкия елф. — Жаждата ти за мъст надминава всякакви разумни граници и е в разрез с всички морални повели.

— Морал? — невярващо повтори Ле’лоринел. — Само защото виждам един елф на мрака в истинската му светлина? Само защото знам какво всъщност представлява Дризт До’Урден и се измъчвам, когато гледам как незаслужената му слава непрекъснато расте? Притежаваш голяма мъдрост, стари магьоснико, и аз научих много от теб, но ти не знаеш нищо за пътя, по който поемам сега.

— Знам, че най-вероятно ще намериш смъртта си.

Ле’лоринел сви рамене:

— А ако се откажа, значи да умра още сега.

Маскевич яростно поклати глава, без да може да сдържа гнева си:

— Безумие! Пълно безумие! Не мога да го допусна!

— Нито пък да го спреш — заяви елфът и понечи да го заобиколи, ала Маскевич отново му препречи пътя.

— Не подценявай… — започна магьосникът, ала замлъкна по средата на изречението, когато усети острия връх на една кама върху врата си.

— По-добре се вслушай в собствения си съвет — заплаши го Ле’лоринел. — Какви магии си приготвил днес? Бойни? Съмнявам се, а дори да греша, вярваш ли, че ще имаш възможност да ги използваш? Помисли си добре, магьоснико. Няколко секунди не са кой знае колко време.

— Ле’лоринел! — рече Маскевич с цялото спокойствие, на което беше способен в подобен момент.

— Единствено приятелството спира ръката ми — тихо каза елфът и Маскевич си отдъхна, когато го видя да сваля тънката кама. — Надявах се, че ще ми помогнеш да извървя пътя, който си бях предначертал, ала знаех, че колкото повече време минава, толкова по-голямо ще става нежеланието ти. Затова ти прощавам, но те и предупреждавам — няма да търпя ничия намеса. Твърде дълго чаках и се готвих и ето че денят най-сетне настъпи. Пожелай ми сполука, ако не за друго, то поне заради годините, които прекарахме заедно.

Маскевич се замисли над думите му и мрачно кимна:

— Желая ти само доброто и се моля да откриеш истина, по-важна от онази, която те заслепява сега път, по-достоен от пътя на сляпата ненавист.

Ле’лоринел се отдалечи, без да каже нищо повече.

— Нищо не може да го разубеди — разнесе се познат глас няколко минути по-късно.

Маскевич, който още се взираше натам, където Ле’лоринел беше изчезнал, се обърна и видя Туневек, спокойно облегнат на вратата.

— Аз също се надявах да го откажа от намерението му — добави полуелфът. — Мислех си, че тримата можехме да си създадем нелош живот тук.

— Само двамата, тогава? — отвърна магьосникът и Туневек кимна, тъй като и преди бяха обсъждали възможността той да стане негов помощник.

— Ле’лоринел не е първият елф, когото съм чул да сипе обиди по адрес на този Дризт До’Урден — отбеляза Туневек, докато двамата с Маскевич се качваха по стълбите на кулата. — Случеше ли се Дризт да посети лейди Алустриел в Сребърния град, не един и двама граждани надигаха глас срещу него, начело със Светлите елфи. Враждата между тях и Мрачните надали би могла да бъде по-люта.

Маскевич хвърли последен натъжен поглед назад.

— Така е — съгласи се той с натежало сърце.