Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Истинска благословия се оказа това, че дойдох на Повърхността и срещнах приятелка като Кати-Бри. Защото именно това е моето призвание, не просто целта, а смисълът на живота ми. Какви възможности се изправят пред мен, ако съчетая дълголетието на своята раса с настойчивата жажда за живот на хората! И какви радости щях да пропусна, ако бях избрал по-спокойния, застоял път, осеян с безброй знаци, които да ми напомнят колко много мога да изгубя, лъкатушещия път, който отбягва както гордите планини, така и дълбоките долини и избира равнината, жертвайки висотите, които би могъл да достигне, от страх пред дълбините, в които може да му се наложи да се спусне?

Нерядко елфите се отказват от по-близки отношения с хората, загърбват любовта си, защото здравият разум им нашепва, че подобна връзка е невъзможна, че според елфическите представи за време, тя ще бъде съвсем мимолетна.

Мироглед, който ги обрича на вечна посредственост.

Понякога имаме нужда някой да ни напомни, че изгревът трае едва няколко минути.

Ала красотата му може да живее вечно в сърцата ни.

Стражът пребледня като платно при вида на деликатните елфически черти и абаносовочерната кожа на посетителя, който в едно дъждовно утро спря пред портата на Лускан. С вид, сякаш всеки момент ще се строполи на земята, младият мъж започна да заеква и стисна алебардата с такава сила, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Спрете! — викна той, когато най-сетне се посъвзе.

— Че ние сме спрели — отвърна Кати-Бри и го погледна любопитно. — Просто си стоим и те гледаме как се потиш.

Стражът издаде нещо средно между ръмжене и уплашено скимтене, след което, събрал най-сетне малко смелост, се провикна за помощ и пристъпи напред, вдигнал алебардата пред себе си.

— Спрете! — повтори той, макар че никой от двамата пътници не бе направил и крачка.

— Предполага, че си мрачен елф — сухо отбеляза Кати-Бри.

— Нима не знае, че дори кожата на един светъл елф може да потъмнее от слънцето — въздъхна престорено Дризт. — Летните лъчи могат да бъдат истинска напаст.

Стражът го изгледа объркано при тази нелепица.

— Какво искате? — настоя той. — Какво дирите тук?

— Искаме да влезем в Лускан — отвърна Кати-Бри. — Не е толкова трудно да се досетиш!

— Достатъчно подигравки! — извика стражът и замахна с алебардата си към младата жена.

Преди лусканецът да успее да разбере какво става, една черна ръка се стрелна напред и сграбчи оръжието му точно под металната глава.

— Няма нужда да се стига дотам — рече Дризт и направи крачка напред, за да засили натиска върху оръжието. — И аз, и моята спътница сме добре познати в Лускан и винаги сме били добре дошли в града.

— И това ако не е Дризт До’Урден! — разнесе се глас зад смаяния страж; глас, който принадлежеше на един от двамата войници, хукнали да се притекат на помощ на своя другар. — И Кати-Бри, която по-малко отвсякога прилича на дъщеря на джудже!

— Я по-добре вземи да прибереш това оръжие, преди тези двамата да го сторят вместо теб и то на място, което нито очакваш, нито ще ти се понрави особено — обърна се вторият войник към стража с алебардата. — Никога ли не си чувал за тях? Ами че те години наред плаваха с „Морски дух“. Довели са на съд повече пирати, отколкото пазачи имаме!

Стражът преглътна с мъка и щом Дризт пусна оръжието му, побърза да се отдръпне.

— Моите извинения — поклони се той неловко. — Не знаех… при вида на…

Той замълча, очевидно крайно засрамен.

— Откъде можеше да знаеш? — успокои го Дризт. — Не сме идвали насам повече от година.

— Аз съм на служба само от три месеца — обясни стражът с облекчение.

— И щеше да бъде наистина жалко, ако се бе наложило да те погребем толкова скоро — подхвърли един от войниците зад него и се разсмя от сърце. — Да заплашваш Дризт и Кати-Бри! Надали има по-сигурен начин да се озовеш два метра под земята и да оставиш жена си вдовица!

При тези ласкателни думи Дризт и Кати-Бри се усмихнаха и кимнаха леко, с надеждата това да е всичко. Комплиментите изпълваха елфа със същото неудобство, с което и обидите. Една от последиците от времето, прекарано с Дюдермонт, беше славата, която съпътстваше името му. Поне в градовете по северната част на Саблен бряг.

— Е, на какво дължим тази чест? — попита един от новодошлите войници, а всичко в държанието му подсказваше на Дризт и Кати-Бри, че би трябвало да го познават.

— Търсим един приятел и имаме причини да вярваме, че е в Лускан — отвърна елфът.

— Доста хора идват в Лускан — рече другият войник.

— Нашият приятел е варварин — обясни Кати-Бри. — Поне трийсетина сантиметра по-висок от мен, с руса коса. Няма как да го забравите, ако сте го виждали поне веднъж.

По-близкият от войниците кимна, но когато се обърна към другаря си, по лицето му пробяга сянка.

— Как се казва? — попита вторият. — Уолфгар?

Въодушевлението на Дризт бързо бе попарено от изражението на двамата лусканци и мрачните им погледи, които веднага го накараха да предположи, че нещо лошо бе сполетяло приятеля му.

— Значи сте го виждали — рече той и протегна ръка, за да успокои Кати-Бри, която също бе забелязала лицата на двамата войници.

— Най-добре елате с мен — предложи по-възрастният от двамата стражи.

— В беда ли е? — попита елфът.

— Мъртъв ли е? — попита Кати-Бри, изричайки на глас онова, което приятелят й си мислеше.

— Беше в беда и изобщо няма да се учудя, ако вече е мъртъв — отвърна лусканецът. — Елате, ще ви отведа при един човек, който ще може да ви каже повече.

Кати-Бри и Дризт последваха войника из лъкатушещите улици, докато не се озоваха пред висока сграда, в която се помещаваха затворът и по-голямата част от градските власти. Стражът, който очевидно се радваше на известен авторитет, ги поведе из коридорите, без някой от многобройните пазачи, разположени на всеки ъгъл, да се опита да го спре. След като изкачиха няколко етажа, стигнаха до коридор, където всички кабинети принадлежаха на различни съдии.

Войникът спря пред табелка, на която пишеше „Магистрат Бардун“, и с последен притеснен поглед към двамата приятели почука на вратата.

— Влез! — се разнесе глас отвътре.

В стаята имаше огромно писалище, цялото отрупано с хартия, от двете страни, на което бяха застанали двама мъже в черни роби. С острото си, ястребово лице и тесни очи, полускрити под рошави, сиви вежди, по-близкият от тях изглеждаше точно както можеше да се очаква от някой от прословутите лускански блюстители на реда и закона. Мъжът зад бюрото, очевидно Бардун, бе доста по-млад от своя колега — надали бе на повече от трийсет години и имаше гъста, кестенява коса, кафяви очи и гладко избръснато, младежко лице.