Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Не ме убивайте! — примоли се той. — Сдобих се със скъпоценните камъни… нали казах на убиеца… не се отделях от Уолфгар… всичко, което ми поръчахте!

Дризт хвърли недоумяващ поглед на Кати-Бри, а след това отслаби натиска върху пръстите на Морик и го дръпна да се изправи.

— Не съм предал Джарлаксъл! — извика Разбойника. — За нищо на света не бих го предал!

— Джарлаксъл? — повтори Кати-Бри, без да може да повярва на ушите си. — Той за кого ни взема?

— Добър въпрос — съгласи се Дризт и се обърна към Морик за отговор.

— Не сте ли пратеници на Джарлаксъл? — попита лусканецът; миг по-късно по лицето му се разля облекчение и той се изкиска смутено. — Но тогава кои…

Той млъкна изведнъж и широко се ухили:

— Вие сте приятелите на Уолфгар!

Дризт го пусна, Кати-Бри стори същото. Морик вдигна падналата си кама, след което прибра двете оръжия в ножниците им и протегна ръка:

— Добра среща! — възторжено рече той. — Уолфгар толкова ми е говорил за вас!

— По всичко личи, че и вие двамата имате доста за разказване — отбеляза Дризт.

Морик отново се изкиска и поклати глава. Когато стана очевидно, че нито елфът, нито младата жена възнамеряват да поемат предложената им ръка, той я прибра и я обърса в бедрото си.

— Даже твърде много! — отвърна той. — Истории за битки и любов оттук, та чак до Окни!

— Откъде познаваш Джарлаксъл? — попита Кати-Бри. — И къде е Уолфгар?

— Двете неща нямат нищо общо, уверявам ви. Или поне така беше, когато за последен път видях варварина. Той си тръгна от Лускан преди доста време, заедно с Дели Кърти и детето, което взе от глупавия лорд Окни.

— Отвлече ли го? — намеси се Дризт.

— Спаси го — уточни Морик. — Незаконното дете на една уплашена млада жена, което със сигурност щеше да бъде убито от мъжа й или от жестоката му сестра — Морик въздъхна дълбоко. — Дълга и оплетена история. Най-добре да я чуете от устата на самия Уолфгар.

— Той жив ли е?

— Доколкото знам — да. Последния път, когато го видях, беше съвсем добре и отиваше към… към Града на бездънните води, предполагам. В търсене на капитан Дюдермонт — надяваше се той да му помогне да си възвърне изгубения боен чук.

Кати-Бри въздъхна с неприкрито облекчение.

— Как го е изгубил? — продължи да разпитва Дризт.

— Глупакът Йоси го открадна и го продаде на Шийла Крий, крайно неприятна личност и капитан на пиратски кораб. Но Уолфгар излезе от калта, в която бе затънал, и аз не бих искал да съм на мястото на тази Крий.

Морик изгледа Дризт, който се взираше в Кати-Бри, а обзелите ги чувства бяха изписани съвсем ясно по лицата им.

— Мислели сте, че е мъртъв, нали? — досети се той.

— Натъкнахме се на един разбойник, на разбойничка по-точно, върху чието рамо имаше знак, който би могъл да бъде оставен единствено от Щитозъб — обясни Дризт. — Знаем колко държи Уолфгар на чука си, а бяхме сигурни, че не е в съюз с шайката на пленената разбойничка.

— Бяхме убедени, че могат да му отнемат Щитозъб само през трупа му — призна Кати-Бри.

— Мисля, че най-малкото, което ти дължим, е една хубава вечеря — рече елфът и Морик грейна.

Тримата се отправиха обратно към „Кривата сабя“ и Разбойника дори не се опитваше да скрие обзелото го задоволство.

— Тъкмо ще можеш да ни разкажеш откъде познаваш Джарлаксъл — подхвърли Дризт, докато прекрачваха прага на кръчмата и лусканецът видимо посърна.

Въпреки това той им разказа за идването на Мрачните в Лускан, за това как бе посетен от пратениците на Джарлаксъл, а по-късно и от самия наемник, за това как бе получил нареждане да не се отделя от Уолфгар. Разказа им и за по-скорошните си преживелици с елфите, след като Уолфгар си бе тръгнал от Лускан и от неговия живот, но пропусна да спомене за наказанието, наложено му след заминаването на варварина. Въпреки това инстинктивно посегна към лицето си, изгорено от отвратителния Рай’ги, един елф, когото Морик ненавиждаше от дъното на душата си.

През цялото време, докато го слушаха, Кати-Бри и Дризт се споглеждаха с искрена загриженост. Ако Джарлаксъл проявяваше интерес към приятеля им, Уолфгар може би все пак не беше в безопасност. Но онова, което ги учудваше най-много, бе причината за този интерес.

Морик ги увери, че от месеци не бе имал вземане-даване с Джарлаксъл и неговите подчинени, нито пък очакваше да ги види отново.

— Не и след като онзи човек, убиецът, дойде и ми каза да бягам — обясни Разбойника. — Което и сторих. Върнах се едва наскоро. Най-малко ги искам по петите си, но вярвам, че убиецът добре е прикрил следите ми. Смятам, че нямаше да се върне при тях, ако те подозираха, че все още съм жив.

— Убиец? — повтори Дризт, който вече се досещаше за кого става дума, макар че нямаше никаква представа какво би накарало Артемис Ентрери да пожали нечий живот, особено ако по този начин рискува да си навлече гнева на Бреган Д’аерте.

Това обаче навярно бе дълга история, предполагаше той, надявайки се, че тя няма нищо общо с Уолфгар.

— Къде можем да открием тази Шийла Крий? — попита той, прекъсвайки Морик, преди съвсем да се бе развихрил със своите разкази за мрачните елфи.

Лусканецът го изгледа продължително.

— Нейде из моретата, най-вероятно — отвърна той. — Но нищо чудно да си има тайно пристанище. Всъщност, неведнъж съм чувал подобни слухове.

— Можеш ли да откриеш къде се намира? — намеси се Кати-Бри.

— Подобна информация струва скъпо… — започна Морик, но изведнъж млъкна и шумно преглътна при вида на издутата кесия, която елфът (приятел на богат джуджешки крал, който искаше да открие Уолфгар не по-малко от самия него) сложи на масата.

— Утре вечер — рече Дризт. — На същото място.

Морик взе кесията, кимна и излезе.

— Мислиш ли, че ще се върне с информацията? — попита Кати-Бри.

— Дружбата му с Уолфгар е била истинска — отвърна Дризт. — А и прекалено го е страх от нас, за да се опита да ни измами.

— По всичко личи, че нашият приятел се е забъркал в доста приключения и си е навлякъл немалко неприятности — отбеляза Кати-Бри.

— По всичко личи, че нашият приятел най-сетне е намерил изход от мрака — поправи я Дризт с усмивка, която огряваше цялото му лице, и очи, в които играеха обнадеждени пламъчета.

Търговският кораб се беше килнал на една страна, повечето платна бяха раздрани, а онези от екипажа, които все още бяха на борда, лежаха мъртви на палубата. Дюдермонт и опитните му моряци знаеха, че е имало и други — кораб като този не можеше да е плавал с по-малко от дузина души на борда си, а те бяха открили телата едва на седмина. Дюдермонт почти не хранеше надежда, че останалите са живи — водите около каравелата бяха пълни с акули и някои от тях несъмнено си бяха напълнили търбусите с човешко месо.