Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Подвижни на завоите — повтори магьосникът и едва сега Дюдермонт го разбра напълно.

— Искаш да пратя Уолфгар на румпела — рече той.

— Искам да сториш онова, което е най-добро за всички ни — отвърна Робилард. — В състояние сме да се справим с подобен кораб, капитане. Единственото, за което те моля, е да ни дадеш възможност да го сторим както ние си знаем, без сами да си усложняваме положението. Не отричам, че Уолфгар е могъщ войн, но за разлика от приятелите си, той е непредсказуем.

Магьосникът поиска да добави още нещо, но Дюдермонт вдигна ръка и кимна в знак, че се признава за победен. При предишните битки Уолфгар наистина бе действал неразумно и ако стореше същото с противник като Бадийн, „Морски дух“ можеше сериозно да си изпати.

Беше ли капитанът готов да поеме този риск, за да пожали самолюбието на един приятел?

Той се обърна към варварина, който се бе облегнал на бордовата ограда и не сваляше поглед от пиратския съд. Юмруците му бяха здраво стиснати, в сините му очи бушуваше огън.

Уолфгар неохотно слезе в трюма, а нежеланието нарасна още повече, когато осъзна, че всъщност предпочита да е тук долу. Беше видял как Дюдермонт се отправя към него, след като бе разговарял с Робилард, и въпреки това остана изненадан от нареждането да отиде на румпела при кормчиите. Обикновено те стояха до щурвала, но дойдеше ли време за битка, те си оставаха долу и следвайки указанията на навигатора, направляваха кораба много по-бързо и по-сигурно.

Уолфгар никога не бе работил тук и съвсем не смяташе, че това е мястото, където способностите му можеха да се разгърнат най-пълно.

— Ей, сърдитко — подхвърли Гримзли, който ръководеше малкия отряд. — Трябва да се радваш, че си по-далечко от магьосниците и стрелците.

Без да каже нищо, Уолфгар мина покрай него и улови тежкия румпел.

— Сложил те е тук зарад’ силата ти, мен ако питаш — продължи Гримзли, който очевидно искаше да пощади чувствата му.

Уолфгар обаче прекрасно разбираше каква бе истината. Ако Дюдермонт в действителност искаше да използва забележителната му сила в управлението на кораба, щеше да го остави на палубата, при платната. Преди много години, на борда на тогавашния „Морски дух“, варваринът собственоръчно бе сменил посоката на кораба (с такава мощ, че чак носът му бе изскочил високо над водата) и с този впечатляващ и като че ли невъзможен подвиг, бе осигурил победата им над врага.

Ала ето че сега Дюдермонт му нямаше доверие дори за подобна задача, не искаше да му позволи даже да се доближи до битката.

Това изобщо не му се нравеше, но корабът беше на Дюдермонт и той нямаше право да оспорва решенията му, особено когато им предстоеше битка.

Първите викове, които я оповестяваха, се разнесоха няколко минути по-късно, до ушите на Уолфгар достигна грохотът на взривило се наблизо огнено кълбо.

— Наляво до третата! — провикна се Гримзли.

Уолфгар и още един моряк задърпаха с все сила, докато не изравниха върха на повратника с третата резка, вдълбана в стената вляво от центъра.

— Върнете я обратно на първата — долетя следващата заповед на Гримзли.

Двамата я изпълниха и носът на „Морски дух“ се изправи след острия завой.

Отгоре продължаваха да се носят викове, пееха тетиви, катапултът свистеше, а над всичко това се носеше шумът на поредица от магии — все звуци, които се врязваха като нож в сърцето на доблестния варварски войн.

Войн?

Имаше ли право да се нарече така, след като околните му имаха толкова малко доверие, че не го допускаха в битката; имаше ли право да се нарече така, когато не му разрешаваха да прави онова, за което се бе обучавал цял живот? В какво се бе превърнал, не можеше да не се запита Уолфгар, след като неговите другари (мъже, които му отстъпваха както по войнски умения, така и по сила), се хвърляха в битката, докато него използваха като товарно добиче и нищо повече!

Ръмжейки страховито, варваринът изпълни поредното нареждане на Гримзли („Две надясно!“), после яростно дръпна повратника, когато морякът, чул неистовите викове откъм палубата, му каза да направи остър ляв завой.

Гредите и румпелът простенаха, когато варваринът го завъртя докрай. Корабът се наклони на една страна толкова рязко, че другият моряк изгуби равновесие.

— По-полека! По-полека! — развика се Гримзли. — Да не искаш да изсипеш екипажа в морето!

Уолфгар отслаби натиска върху румпела и преглътна хокането, без дори да се опита да се защити. Всъщност, той почти не чуваше какво му говори Гримзли, с изключение, разбира се, на нарежданията му. Не, цялото внимание на варварина беше другаде — на палубата, откъдето се носеха викове и звънтене на тетиви, заклинания и свистенето на катапулта.

Други мъже се излагаха на смъртна опасност вместо него.

— А, не се тревожи толкоз — подхвърли Гримзли, който бе забелязал мрачното му изражение. — Дюдермонт и момчетата ще надвият, хич и не се съмнявай!

В действителност, Уолфгар изобщо не се съмняваше в това — Дюдермонт и хората му печелеха подобни битки вече години наред, много преди той да се бе присъединил към тях. Не, не го измъчваше тревога. Той отлично знаеше къде е неговото място и то със сигурност не бе в трюма, но заради слабостта му това бе единственото място, където Дюдермонт можеше да го сложи с чиста съвест.

Над главата му трещяха огнени кълба, изригваха светкавици, звънтяха стрели, а катапултите запращаха пламтящите си снаряди със силно свистене. Битката продължи близо час и когато отгоре най-сетне долетя указание да прикрепят повратника обратно към кормилото, морякът, който работеше рамо до рамо с Уолфгар, бе първият след Гримзли, изтичал на палубата, за да провери как е свършила битката.

Уолфгар остана сам, прекалено засрамен, за да се покаже, прекалено ужасен, че някой може да е загинал вместо него.

Малко по-късно чу стъпки и с изненада видя Робилард, вдигнал полите на синята си роба нависоко, за да не ги застъпи.

— Управлението вече е при кормилото — започна направо магьосника. — Не смяташ ли, че трябва да помогнеш на останалите с прибирането на пиратския кораб?

Уолфгар го изгледа продължително. Дори седнал, той сякаш се извисяваше над магьосника. Варваринът тежеше поне три пъти повече от Робилард, а дори ръцете му бяха по-яки от кльощавите крака на магьосника. Отстрани изглеждаше така, сякаш варваринът можеше да го смачка без никакво усилие.

Ако у Робилард имаше и капчица страх, то той със сигурност не го показваше.

— Ти ми причини това — заяви Уолфгар.

— Какво съм ти причинил?

— Твоите думи ме тикнаха тук, не тези на капитана. Ти ми причини това.

— Не, скъпи ми Уолфгар — бавно рече Робилард, а от гласа му капеше отрова. — Ти сам си го причини.