Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— А, само Йоси Локвата — отвърна съдържателят, макар да бе очевидно, че и той е доста стреснат. — Не му обръщай внимание.

При тези думи той протегна ръка, но миг по-късно я върна обратно, за да я избърше в престилката си и отново да я протегне на госта:

— Арумн Гардпек, на твоите услуги.

— Дризт До’Урден — отвърна елфът и стисна десницата му учудващо силно за някой с неговия ръст. — А това е моята спътница, Кати-Бри.

Арумн ги изгледа заинтригувано, а изражението му омекна, сякаш най-сетне ги беше разпознал.

— Тук сме, защото търсим един човек — обясни Дризт.

— Уолфгар — уверено заяви ханджията и се усмихна широко, виждайки учудването, изписало се по лицата им. — Ами да, колко ми е разказвал за вас. И за двама ви.

— Тук ли е? — обади се Кати-Бри.

— Отдавна си тръгна — намеси се мършавият мъж, който най-сетне се престраши да дойде по-наблизо. — Върна се само веднъж, за да отведе Дели.

— Дели?

— Тя работеше тук — обясни Арумн. — От самото начало си падна по Уолфгар. Той се върна за нея и тримата напуснаха Лускан. Предполагам, че са отишли в Града на бездънните води.

— Тримата? — повтори Дризт, предполагайки, че навярно става въпрос за Морик.

— Уолфгар, Дели и детето — отвърна Йоси.

— Детето? — възкликнаха Дризт и Кати-Бри в един глас и се спогледаха недоумяващо.

Когато се обърнаха към ханджията за още подробности, той сви рамене — и сам не знаеше повече.

— Туй беше преди месеци — уточни Йоси. — Оттогаз нищо не сме чували за тях.

Дризт замълча, опитвайки се да проумее чутото. Очевидно бе, че Уолфгар ще има доста за разказване, когато най-сетне го открият… ако все още бе жив.

— Всъщност дойдохме тук, за да потърсим човек, за когото ни казаха, че разполагал с информация за Уолфгар — рече той. — Човек на име Морик.

Зад гърба им се разнесе трополене и когато двамата приятели се обърнаха, видяха дребна фигура, облечена в тъмни дрехи, да излиза забързано от кръчмата.

— Ей ви го Морик! — посочи го Арумн.

Дризт и Кати-Бри изтичаха навън, ала Морик, който очевидно бе свикнал да се движи из сенките, не се виждаше никакъв.

Елфът се наведе, за да разгледа по-добре меката пръст, след което се усмихна и махна наляво — следата бе съвсем очевидна за опитния му поглед.

— Хубав момък си, дума да няма! — провлачи оплесканият стар развратник и като побутна Ле’лоринел към стената, доближи лице на сантиметри от неговото.

Ле’лоринел погледна встрани към останалите четирима пияници, които се захилиха развеселено, когато другарят им посегна към въжето, което използваше вместо колан.

Изведнъж той започна да се свлича, притиснал разтреперани ръце под кръста си, там, където се бе забило коляното на елфа.

Ле’лоринел извади меча си и здравата цапардоса пияницата с тъпата му страна, така че той се просна на пода.

— Зададох ви най-обикновен въпрос — спокойно рече елфът на останалите четирима, които вече не се смееха, а се споглеждаха уплашено.

— Добро момче — обади се умиротворително един от някогашните пирати и се изправи на разкривените си крака. — Туки само се шегуваше, нищо повече.

— Най-обикновен въпрос — повтори Ле’лоринел.

Елфът беше дошъл в тази долнопробна кръчма край лусканското пристанище, носейки символите, които Е’Креса му бе дал, търсейки отговори на въпросите си.

— Може и да не е чак толкоз обикновен — отвърна плешивият пияница, който се бе опитал да го успокои преди малко. — Разпитваш за някакъв белег, а тука мнозина носят таквиз знаци!

— И повечето гледат да не ги показват много-много — намеси се друг.

Ле’лоринел чу шум и се обърна тъкмо навреме, за да види как Туки, онзи, когото беше повалил, се нахвърля отгоре му. Едно бързо завъртане и замах с меча (с тъпата страна надолу — не искаше да убива противника си, макар че той най-вероятно си го заслужаваше) и Туки беше принуден да отскочи настрани. Ле’лоринел приклекна и само с една крачка се озова зад него. Силно блъсване по гърба и Туки се сгромоляса на пода.

Междувременно двама от другарите му също се бяха хвърлили в атака — единият размахваше закривен нож, с какъвто чистеха рибата, а другият — къс харпун.

Ле’лоринел вдигна меча, за да се предпази, като в същото време лявата му ръка се стрелна към дясното му бедро.

Мъжът с харпуна политна назад, хриптейки мъчително, а от гърдите му стърчеше дръжката на тънка кама.

Ле’лоринел се втурна напред. Другият му нападател изпусна ножа и побърза да отскочи, вдигнал ръце в знак, че се предава.

— Най-обикновен въпрос — процеди елфът през зъби, а погледът в златистосините му очи красноречиво говореше, че ако се наложи, ще ги избие до един, без да трепне.

— Не съм го виждал — рече онзи, който допреди малко държеше рибарски нож.

— Но ще откриете кой го носи и ще ми кажете, нали?

— Ама, разбира се, момко, разбира се! — увери го друг от пиратите.

Туки, който още лежеше на пода в другия край на стаята, изведнъж се хвърли към вратата и изскочи навън. Един от пиратите понечи да го последва, но Ле’лоринел беше по-бърз и като издърпа камата си от гърдите на издъхващия мъж, вдигна ръка, готов да я хвърли.

— Най-обикновен въпрос — настоя той за четвърти път. — Открийте отговора и ще ви възнаградя. Провалите ли се…

Вместо да довърши заплахата си, елфът хвърли многозначителен поглед към пирата, който умираше, облегнат на стената.

След това излезе през отворената врата, като поспря само за миг-два, колкото да обърше камата си в туниката на онзи, който го бе нападнал с нож. Когато свърши, допря острието до гърлото на ужасения пират, а после потъна в нощта.

Дребният силует изскочи от една тясна уличка, размахал две сребристи ками.

Нападението му бе почти съвършено — нисък замах с лявата ръка, който целеше само да отвлече вниманието, и малко преди да достигне тялото на елфа, описа широка дъга и се стрелна към врата му.

Почти съвършено.

Дризт нито за миг не се остави да бъде подведен от заблуждаващия удар и насочи цялото си внимание към втория. Ръката му стисна тази на Морик, а пръстите му се сключиха около пръстите на разбойника.

Морик ловко се нагоди към новото положение и реши да довърши първоначалния си удар, ала Дризт беше прекалено умел и отскочи с мълниеносна бързина, подпомагана допълнително от магическите предпазители, които носеше около глезените си. Той се провря под протегнатата ръка на противника си, след това изтича зад него и я изви, избягвайки по този начин другата му кама.

Морик също понечи да се завърти, ала елфът така засили натиска върху пръстите му, че Разбойника бе принуден да изпусне камата и се свлече на едно коляно.

Преди още да бе помислил за следващата си атака, Кати-Бри сграбчи другата му ръка в желязна хватка.