Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Дребна услуга? — драматично повтори Вал-Дусен.

— Повече време изгубихме в приказки за това, отколкото би ти отнело да го свършиш — рече Дризт.

— Ще си получа историите! — не се отказваше Вал-Дусен.

— Но не от мен — заяви Дризт и се изправи, за да си върви.

Кати-Бри го последва и те почти бяха стигнали до вратата, когато гласът на Канабиър ги настигна:

— Ще го направи.

Дризт се обърна и погледна първо влиятелния магьосник, а после и ядосания Вал-Дусен. Канабиър също погледна към своя колега и кимна на елфа. Вал-Дусен въздъхна дълбоко и отиде да вземе бележката. Тъкмо протягаше ръка за обещаните двайсет жълтици, когато Канабиър уточни:

— За да услужи на Дризт До’Урден и в знак на нашата благодарност за подвизите му на борда на „Морски дух“.

Вал-Дусен промърмори нещо, но прибра писмото и изхвърча от стаята.

— Може би ще успея да ти поразкажа това-онова следващия път, когато се срещнем — помирително подхвърли Дризт след него.

С един последен поглед към Канабиър, който се поклони учтиво, Кати-Бри и Дризт си тръгнаха — към южната порта на Лускан и Градът на бездънните води.

Дебели въжета се впиваха в китките му, докато седеше изпънат върху коравия, дървен стол с висока облегалка. Здрава кожена лента минаваше около врата му, така силно стегната, че лицето му бе разкривено в неволна гримаса.

Едното му око, подуто и насинено от жестокия удар, не можеше да се отвори докрай, раменете го боляха и целите бяха натъртени, нещо, което се виждаше съвсем ясно, тъй като му бяха взели както туниката, така и по-голямата част от дрехите.

Когато си възвърна зрението, елфът забеляза, че тримата пазачи и жената с кестенявата коса все още се намират в стаята. Стражите стояха настрани, а жената се бе разположила насреща му и не сваляше очи от него.

— Господарката ми не обича да разпитват за нея — отбеляза тя, а погледът й обхождаше мускулестото тяло на Ле’лоринел.

— Господарката ти не може да различи приятел от враг — предизвикателно отвърна елфът.

— Има неща, които са трудни за различаване — многозначително отвърна жената и се подсмихна, като продължи да го оглежда.

Ле’лоринел се изсмя подигравателно и жената кимна на един от пазачите, който само за миг се озова до вързания елф и го зашлеви през лицето.

— Подобно държание може да ти струва живота — преспокойно отбеляза жената.

Сега бе ред на Ле’лоринел да я изгледа сурово.

— Разпитвал си за Шийла Крий навсякъде из Лускан — продължи тя след малко. — Защо? Властите ли те пращат? Или онази отрепка Дюдермонт?

— Никой не ме праща и нямам нито един приятел в земите на запад от Сребърния град — също толкова спокойно отвърна елфът.

— Но това не ти пречи да говориш наляво и надясно за онази, с която уж искаш да се съюзиш.

— Не е вярно — възрази Ле’лоринел. — Говорих за Крий само с няколко души и то единствено защото бях убеден, че те могат да ме отведат при нея.

Жената отново кимна и елфът получи още един удар в лицето.

— Шийла Крий — поправи го жената.

Ле’лоринел не каза нищо, но кимна едва-едва.

— Искам обяснение, тук и сега — заяви жената. — И си мери приказките. Защо търсиш господарката ми?

— Така ме посъветва един гадател — призна Ле’лоринел. — Същият, който ми даде рисунката.

При тези думи жената вдигна пергамента, върху който беше изобразен знакът на Щитозъб, знакът, който от известно време бе тясно свързан с Шийла Крий и нейната шайка.

— Искам да намеря един опасен враг, за когото чух, че ще се опита да открие Кр… Шийла Крий — обясни елфът. — Не знам нито кога, нито къде ще се случи това, но според гадателя ще успея да осъществя целта си и да се изправя срещу омразния злодей само ако се присъединя към Шийла Крий. В случай че оръжието с този знак наистина е у нея — добави той.

— Опасен враг? — лукаво повтори жената. — Капитан Дюдермонт, може би?

— Дризт До’Урден — заяви Ле’лоринел, който не виждаше никаква причина да крие истината, особено като имаше предвид, че всяка грешка сега можеше да провали намеренията му и дори да му струва живота. — Мрачен елф и приятел на онзи, комуто някога е принадлежало оръжието.

— Мрачен елф? — подозрително повтори жената, сякаш никога не беше чувала името на Дризт.

— Точно така — презрително изпухтя Ле’лоринел. — Герой на Севера. Любимец на всички в Долината на мразовития вятър, а и на още доста места.

Жената придоби странно изражение, като че ли името започваше да й се струва познато.

— И той е по следите на Шийла Крий? — попита тя.

Ле’лоринел сви рамене… дотолкова, доколкото въжетата, с които бе овързан, му позволяваха.

— Знам единствено това, което гадателят ми каза. Пропътувах стотици мили, за да изпълня видението му. Но мрачният елф трябва да умре на всяка цена.

— Й какво ще стане тогава с отношенията ти с моята господарка? Или тя е просто пионка в твоята игра?

— Тя… нейният дом, или крепост, или кораб, или където и да живее, е пътят към целта ми — призна елфът. — В момента между нас не съществуват никакви отношения. Дали това ще се промени, зависи най-вече от нея, особено като се има предвид… — при тези думи Ле’лоринел погледна въжетата, които го приковаваха към стола.

Жената го изгледа продължително, размишлявайки върху необикновената история, която й беше разказал, след което кимна на тримата пазачи.

Един от тях извади дълго острие и пристъпи към елфа, който реши, че е ударил сетният му час, ала стражът мина зад стола и сряза въжетата около китките му. Друго от чудовищата излезе от сенките, спотаени в ъглите на стаята, носейки дрехите и вещите на елфа, всичко, с изключение на оръжията и магическия му пръстен.

Опитвайки се да не обръща внимание на разочарованото ръмжене на тримата стражи, Ле’лоринел погледна към жената и видя, че пръстенът е у нея… пръстенът, от който отчаяно се нуждаеше, за да победи Дризт До’Урден.

— И оръжията — нареди жената, при което трите чудовища я изгледаха слисано… или просто тъпо. — Пътят, отвеждащ до Шийла Крий, крие безброй опасности — обясни тя. — Оръжията ще ти трябват. Не ме разочаровай и може би ще оцелееш достатъчно дълго, за да успееш лично да разкажеш историята си на Шийла Крий. А дали тя ще те изслуша или ще реши да те убие, за да се позабавлява, само времето ще покаже.

Ле’лоринел трябваше да бъде доволен и на толкова. Той събра дрехите си и се облече, без да бърза и без да крие възмущението си от грубите пазачи.

Не след дълго петимата вече бяха на път към северната порта на Лускан.

— От Дризт — рече Касиус, докато подаваше пергамента на Риджис. — Достави го някакъв крайно недружелюбен лусканец. Велик магьосник, по неговите собствени думи.