Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Не сме тръгнали към Бремен — обясни Бруенор между хапките овнешко месо, с което ги гощаваха домакините им. — Отиваме в Лускан.

Останалите пътници се спогледаха изумено, Риджис и Бруенор на няколко пъти чуха да се споменава за „Северозападняка“.

— Нямаме коли, дето могат да заседнат в калта — рече джуджето.

— Кал, дето на места сигурно ти стига до над коленете, особено пък с твоя ръст — засмя се друг, но веселието му трая само докато Бруенор не го изгледа смразяващо.

Всички, дори коларят, се опитаха да разубедят двамата приятели от намеренията им, но в крайна сметка последната дума беше на Риджис:

— Пак ще се срещнем на пътя — заяви той. — Следващата пролет. Ние ще се връщаме, а вие още няма да сте тръгнали.

Бруенор се разсмя от все сърце. На другата сутрин, много преди някой друг да се беше събудил, джуджето и полуръстът поеха на път, превити надве, за да се борят с бурния вятър. И двамата знаеха, че това бе последната им нощ под покрив и на топло за дълги дни напред, знаеха, че оттук нататък нерядко ще трябва да се задоволяват с подслон, където няма да могат да напалят и най-жалкия огън, знаеха, че ги очаква гъста кал, която на много места сигурно щеше да е покрита от дълбоки преспи.

Ала освен това знаеха, че Дризт и Кати-Бри, а може би и Уолфгар, ги чакат.

Риджис не се оплака нито веднъж — нито на третия, нито на четвъртия, нито дори на петия ден, откакто бяха тръгнали, въпреки че вече нямаха нито един чифт сухи дрехи, а времето бързо се влошаваше и дъждът бе преминал в сняг. Те просто крачеха напред, плътно един зад друг, и само непоколебимостта на Бруенор и неговата сила им проправяха път, макар че калта го дърпаше при всяка стъпка, а снегът често му стигаше до кръста.

На петата нощ си направиха купол от сняг вместо подслон, а Бруенор дори успя да стъкне някакво подобие на огън, но и двамата отдавна вече не си усещаха краката. Ако продължаваше да вали все така обилно, очакваха, когато се събудят, да видят, че снегът е стигнал до върха на бруеноровия шлем.

— Не трябваше да те карам да идваш — мрачно каза джуджето, а от неговите уста това бе равносилно на признание за поражение. — Дризт и Кати-Бри щяха да доведат момчето още с пукването на пролетта.

— Почти оставихме Долината зад гърба си — отвърна Риджис, призовавайки на помощ целия ентусиазъм, който успя да събере.

Всъщност думите му бяха самата истина — бяха се движили със забележителна бързина въпреки лошото време. Планинският проход, който трябваше да прекосят, вече се виждаше в далечината, макар все още да им оставаше около един ден път.

— Пък и заради бурята не срещнахме нито един снежен човек — добави той.

— Само защото проклетите твари са по-умни от нас! — изръмжа Бруенор и само дето не си напъха палците на краката в огъня в отчаян опит да ги стопли поне малко.

Тази нощ не им беше никак лесно да заспят, тъй като през цялото време очакваха импровизираният снежен подслон да се срути отгоре им. Когато се събуди, обгърнат от мрак и пълна тишина, Риджис изведнъж реши, извън всякакво съмнение, че е мъртъв. Знаеше го с цялото си същество — беше мъртъв.

Стори му се, че е лежал така в продължение на дни, когато най-сетне снежният купол над главата му започна да просветлява и да блести под лъчите на изгряващото слънце.

Риджис въздъхна облекчено. Но къде беше Бруенор? Полуръстът се надигна на лакти и се огледа наоколо. Недалеч от себе си зърна завивките на джуджето, но къде беше то? Още преди да осмисли видяното, чу някакво шумолене откъм входа на импровизираното им иглу и рязко си пое дъх.

Оказа се Бруенор, облечен толкова леко, колкото Риджис не го бе виждал, откакто бяха поели на път.

— Слънцето се показа! — заяви джуджето с широка усмивка. — А снегът бързо се топи. Давай да си събираме нещата и да се махаме оттук, преди покривът да е рухнал отгоре ни.

Този ден не изминаха кой знае какво разстояние, понеже с топенето на снега калта бе станала почти непроходима. Но пък вече не умираха от студ, така че дори това забавяне не можа да развали настроението им. Бруенор откри сухо местенце, където похапнаха богато, а след това прекараха неспокойна нощ, изпълнена с далечен вой на вълци и ръмжене на снежни човеци.

Успяха да поспят, но когато се събудиха на сутринта, установиха, че това май е било грешка — някакъв вълк (както разбраха от оставените следи) се бе промъкнал до лагера и по-голямата част от припасите им бяха изчезнали.

Въпреки загубата и умората, двамата приятели поеха на път в добро разположение на духа. По тези места не беше валял сняг и каменистата почва бе съвсем суха. Разположиха се да нощуват в самото начало на прохода, близо до една от високите каменни стени и с изненада установиха, че не са единствените, когато малко по-късно близо до източната стена се появи светлина.

— Иди да провериш с какво си имаме работа — нареди Бруенор и Риджис го изгледа недоверчиво. — Е, нали ти си по промъкването?

Полуръстът се изкиска безпомощно и се надигна от камъка, върху който се бе настанил, докато похапваше, оригна се няколко пъти и поглади пълния си корем.

— Правилно — по-добре сега, отколкото да го направиш, докат’ се прокрадваш уж безшумно! — посъветва го Бруенор.

Риджис се оригна още веднъж, потупа корема си и с примирена въздишка (което му се случваше твърде често, когато бе с Бруенор) се обърна и потъна в нощта, оставяйки джуджето да разчисти след него.

Когато наближи чуждия лагер, усети уханието на еленско месо и си каза, че Бруенор може и да е бил прав, като го е изпратил да разузнае положението. Възможно бе това да са група скиталци, склонни да разделят с тях месото от успешния си лов, или пък търговци, напуснали Долината преди тях, които с радост биха ги наели като стражи, докато стигнат в Лускан.

Унесен в подобни сладки мечти, нетърпелив да усети вкуса на еленско месо в устата си, Риджис едва не се прекатури през скалната тераса, ухилен до уши. Все пак, предпазливостта надделя и толкова по-добре — когато бавно се надигна, колкото да надникне над скалната издатина, с ужас видя, че от другата страна няма нито скиталци, нито търговци, а орки. Огромни, миризливи, грозни орки. Свирепи планински орки, заметнати с кожите на снежни човеци, които ръфаха големи еленови бутове с такова настървение, че наоколо не се чуваше друго, освен звучно мляскане и хрущене на трошащи се кости, както и ругатните, с които чудовищата се караха за всяко по-хубаво парче.

На Риджис му трябваха няколко секунди, за да усети, че ръцете му са омекнали и всеки момент може да се сгромоляса от близо десет метра. Успя да се задържи и се спусна обратно на земята.

Имаше време, когато това би било краят на цялата история — Риджис щеше да се върне при джуджето и да му докладва, че не могат да извлекат никаква полза от ситуацията. Сега обаче самоувереността, която бе придобил през последните няколко месеца, докато участваше в подвизите наравно с другарите си, както и понатрупалата се горчивина от пренебрежението, с което го споменаваха, станеше ли дума за приятелите му, Риджис реши, че още не е дошло време да се връща обратно. Съвсем не.