Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Щеше да набави вечеря от еленско месо — за себе си и за Бруенор. Но как точно?

Той направи няколко крачки настрани и щом сметна, че е излязъл от обръча светлина, хвърлян от огъня на чудовищата, отново надникна над скалата. Орките продължаваха да се тъпчат, без да обръщат внимание на нищо друго. Веднъж замалко да се стигне до сбиване, когато две от гнусните същества едновременно посегнаха към едно и също парче месо, при което първият орк за малко да отхапе ръката на другаря си.

В последвалата суматоха Риджис се прехвърли през скалата и като се долепи плътно до земята, пропълзя зад един камък. Няколко минути по-късно избухна нова свада и полуръстът се приближи още малко, внимателно избирайки пътя си.

— Е, сега вече добре се подредих — прошепна си той. — Ако не ме убият, пък на! Или още по-лошо може да ме заловят и когато Бруенор се опита да ме намери, ще убият и него!

Тази възможност здравата го стресна. Вярно, че Бруенор беше страховит противник и орките със сигурност щяха да изпитат яростта му върху себе си, но те бяха големи и силни и най-вече — бяха шестима срещу едно-единствено джудже.

Мисълта, че може да стане причина за смъртта на своя приятел, едва не накара Риджис да се върне обратно.

Едва.

Най-сетне той се приближи до оркския лагер дотолкова, че не само усети гнусната им миризма, но и успя да забележи някои интересни подробности… като например, че един от тях носи сравнително скъпа златна гривна, при това със закопчалка, с която полуръстът можеше да се справи без проблем.

В главата му започна да се оформя хитър план.

В ръката с гривната оркът държеше почти цял еленски бут, който час по час поднасяше към устата си.

Риджис търпеливо го изчака да се спречка със съседа си отляво (сигурен бе, че това ще се случи, защото рано или късно всички чудовища се сдърпваха с някого) и когато оркът отмести дясната си ръка, за да опази месото си от своя другар, от сенките се стрелна малка ръка и с едно движение на пухкавите си пръсти откопча гривната му.

Вместо да я прибере, полуръстът я пусна в джоба на орка, който седеше вдясно от собственика й. Безшумно и незабелязано гривната се плъзна в джоба на чудовището, но едното й крайче остана да виси навън.

След това Риджис побърза да се върне обратно зад камъка си.

Миг по-късно жертвата му се сепна.

— Кой го отмъкна? — попита чудовището на грубоватия си език, който Риджис поназнайваше.

— Какво да е отмъкнал? — попита оркът отляво. — Нали ти докопа най-хубавото парче, ненаситник такъв!

— Взел си ми златния синджир! — изрева обраният звяр и го цапардоса по главата с еленския бут.

— И как пък точно Туко го е задигнал? — обади се друг — онзи, от чийто джоб се подаваше открадната верижка. — Нали цяла вечер все се дърпаш от него, та да не ти вземе месото!

За миг нещата като че ли се успокоиха. Риджис затаи дъх.

— Ти най-добре знаеш, нали, Гиник? — рече набеденият крадец и по лукавия му тон полуръстът разбра, че трябва да е забелязал крайчеца на гривната.

Тези думи бяха последвани от най-страховитата караница за тази вечер. Обраният орк скочи на крака и вдигна тежкия бут с намерението да го стовари върху главата на Гиник. Той обаче спря импровизираното оръжие с една ръка, докато с другата стисна нападателя си през кръста и го събори върху горкия Туко. Не след дълго и шестте чудовища се биеха настървено — сипеха се ритници и юмруци, скубеха се коси, остри зъби се впиваха, където сварят.

В това време Риджис се отдалечаваше, понесъл достатъчно еленско месо, за да насити едно гладно джудже и един още по-гладен полуръст.

И надянал на лявата си китка златна гривна, която много удобно за него бе изпаднала от джоба на несправедливо набедения орк.

— С магия щяхме да стигнем много по-бързо — подхвърли Кати-Бри.

Не за първи път й се случваше да се закача по този начин с Дризт, задето бе отказал предложението на Вал-Дусен.

— Досега вече да се връщахме и то заедно с Уолфгар — добави тя.

— С всеки изминал ден звучиш все повече и повече като истинско джудже — не й остана длъжен Дризт и стъкна огъня, над който къкреше вкусна яхния. — Все пак, няма повод за тревога, докато не започнеш да проявяваш нетърпимост към открити пространства, като пътя, по който вървим сега, например.

Той замълча за миг, после възкликна, сякаш истината го бе осенила току-що:

— Чакай малко! Ами че ти ей сега не каза ли точно това?

— Продължавай в тоз’ дух, Дризт До’Урден — тихо промърмори Кати-Бри. — Може и да те бива да въртиш ятаганите, но да видим дали можеш да уловиш някоя стрела във въздуха!

— Откъде знаеш, че вече не съм прерязал тетивата на лъка ти? — нехайно подметна елфът и се наведе, за да опита яхнията.

Кати-Бри неволно се обърна към Таулмарил, който лежеше недалеч от нея, после се усети и се засмя.

— Просто си мисля, че може да не стигнем преди „Морски дух“ да тръгне на последното си плаване за този сезон — вече сериозно обясни тя.

И наистина, през последните няколко дни вятърът като че ли бе станал по-лют, есента бързо отминаваше. Тъкмо по това време на годината Дюдермонт обикновено кръстосваше морето около Града на бездънните води за около двайсетина дена, преди да поеме на юг, където топлото време привличаше повече безчинстващи пирати.

Дризт също го знаеше, което пролича по сянката, за миг помрачила красивото му лице. Именно това го тревожеше, откакто с Кати-Бри си бяха тръгнали от Домовата кула и той често се питаше дали не бе постъпил крайно егоистично.

— Всичко, което глупакът искаше, бе да си поговори с теб — продължи младата жена. — Само няколко часа от времето ти можеха да ни спестят десет дни ненужно блъскане по пътищата. И не, не ходенето, нито пътят ме тревожат и ти отлично го знаеш! Знаеш, че няма друго място, което бих предпочела пред открития път, рамо до рамо с теб. Само че трябва да мислим и за другите. И за Бруенор, и за Уолфгар ще бъде по-добре, ако го открием, преди да се е забъркал в твърде голяма каша.

Дризт понечи да й напомни, че ако е с Дюдермонт, варваринът се намира сред съюзници, поне толкова силни, колкото и някогашните му приятели. Не го стори обаче и вместо да се защити, се замисли над думите й.

Права бе, принуден бе да признае той. И за Уолфгар, и за тях самите щеше да бъде много по-добре отново да се съберат. Май трябваше да отстъпи и да прежали няколко часа от времето си.

— Е, ще ми кажеш ли защо отказа? — кротко попита Кати-Бри. — Можехме да стигнем в Града на бездънните води само за миг, а ти не по-зле от мен разбираш, че това би било най-доброто решение. Но ти му отказа. Защо?

— Вал-Дусен не е учен — отвърна Дризт.

Кати-Бри се приведе, взе лъжицата от ръката му и като отметна гъстата си, червеникавокафява коса от лицето, опита от яденето. През цялото време не сваляше поглед от приятеля си — очевидно очакваше по-подробно обяснение.