Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Тунелът, по който вървяха петимата, имаше многобройни разклонения — някои се изкачваха нагоре, чак до върха на стометровата могила, в която беше разположена своеобразната крепост на Шийла Крий, други оставаха на същото ниво и често прерастваха в просторни зали, пълни с огромни скални блокове. Накъдето и да се обърнеше, елфът виждаше нови и нови форми, всяка — различна от предишната. Животни и оръжия, тела, вплетени в любовна прегръдка, вековни лесове — Ле’лоринел откриваше всичко, което въображението му можеше да си представи. Той бе отрасъл под открито небе, бе рожба на гората и нежната луна, и никога досега не бе слизал под земята. За първи път елфът започна да разбира джуджетата и полуръстовете, гномовете и всички други раси, които избираха този подземен свят пред Повърхността.

Не, не всички други раси, напомни си Ле’лоринел. Не и мрачните елфи, тези демони с абаносово черна кожа, които изпълваха безкрайната подземна нощ с ужас.

Сега Ле’лоринел бе заобиколен от приказна красота, но онова, което той виждаше, бе само мимолетен отзвук, проблеснал за миг на светлината на факлите.

Глиненият под беше мек и гладък и напълно поглъщаше шума от стъпките им, така че единственият звук, който нарушаваше тишината, бе пращенето на огъня. Известно време слизаха надолу, следвайки пресъхналото речно корито. На няколко пъти минаха покрай караулни постове, обикновено охранявани от полулюдоеди, макар че веднъж видяха двама чистокръвни човекоядци, а на друго място — хора, най-вероятно пирати, ако се съдеше по дрехите им и чудовищата, с които се бяха съюзили.

Ле’лоринел забелязваше всичко това някак мимоходом, прекалено погълнат от мисли за предстоящата среща с Шийла Крий и жизненоважната услуга, която щеше да й поиска. Ако тя се съгласеше, Ле’лоринел може би най-сетне щеше да достигне края на своя дълъг и мъчителен път. Откажеше ли му, това означаваше почти сигурна смърт за него, тук и сега.

Но най-лошото, поне според елфа, бе, че в такъв случай Дризт До’Урден щеше да остане жив.

Внезапно Джени свърна в един страничен коридор, толкова нисък, че и тя, и Ле’лоринел трябваше да пълзят на четири крака, за да се проврат под надвисналия над главите им каменен свод. Тримата им спътници пък бяха принудени да лазят по корем. От другата страна на тунела имаше просторна зала с висок таван, от който далеч над тях висяха многобройни сталактити.

Джени обаче не обърна никакво внимание на впечатляващата пещера и се насочи право към малка дупка в пода и каменната стълба, издялана в скалите под нея. Джени пое надолу, след нея вървеше един от стражите, после идваше Ле’лоринел и накрая — останалите двама пазачи.

След около стотина стъпала достигнаха друг коридор, който ги отведе до поредната пещера — внушително помещение, чиято югозападна част бе открита и гледаше към скалист залив. От многобройните отвори по стената и тавана се процеждаше вода — реката се вливаше в морето.

В пещерата, закотвен до западната стена и наобиколен от моряци, които поправяха такелажа и пробития му корпус, беше корабът на Шийла Крий.

— Сега, след като видя толкова много, по-добре се моли на всички богове, които знаеш, Шийла Крий да те приеме — прошепна Джени на елфа. — Оттук можеш да си тръгнеш само по два начина — като приятел или като труп.

Гледайки хората, които се въртяха около кораба и които до един изглеждаха като истински главорези, Ле’лоринел изобщо не се усъмни в думите й.

Джени ги поведе към друг изход в задната част на пещерата, който се връщаше обратно във вътрешността на планината. В коридорите, които прекосиха, миришеше на дим и навсякъде по стените имаше запалени факли, така че тримата стражи угасиха своите. По пътя си нагоре минаха покрай складове и спални помещения, прекосиха част от планината, която очевидно беше заделена за пиратите и друга, в която тегнеше задушлива воня и която явно се обитаваше от людоедите.

Докато минаваха покрай чудовищата, елфът привлече не един и два хищни погледа, ала никой не си и помисли да се доближи до него — красноречиво доказателство за огромното страхопочитание, което изпитваха към Шийла Крий. Ле’лоринел си бе имал достатъчно вземане-даване с тази раса, за да знае, че човекоядците са непокорни и винаги готови да се нагостят с всяко по-малко от тях същество, изпречило се на пътя им.

Не след дълго достигнаха най-високите нива на могилата и се озоваха в коридор с няколко врати. Като даде знак на останалите да спрат, Джени отиде до една от вратите, почука и влезе. Появи се отново няколко минути по-късно.

— Ела — повика тя Ле’лоринел.

Тримата стражи понечиха да тръгнат след елфа, но тя вдигна ръка:

— Вие вървете да ни донесете нещо за ядене.

Ле’лоринел се загледа след тях, чудейки се дали това бе знак, че Шийла Крий е повярвала на Джени, или че е достатъчно самоуверена (и добре защитена), за да не се тревожи.

Елфът бе почти сигурен, че е второто.

Червенокосата Шийла Крий, облечена с леки панталони и тънка риза без ръкави, стоеше сред купчина меки кожи и се взираше през прозореца, от който се виждаше морето. Обърна се, когато Джени й представи Ле’лоринел и по осеяното й с лунички лице се разля широка усмивка.

— Чух, че си се тревожел за живота ми, елфе — рече тя, а зелените й очи блеснаха. — Трогната съм от твоята загриженост.

Ле’лоринел я изгледа учудено.

— Джени ми каза, че идваш да ме предупредиш за някакъв елф на мрака — поясни Шийла.

— Идвам, за да убия един елф на мрака — поправи я Ле’лоринел. — Това, че действията ми могат да бъдат от полза и за теб, е просто щастливо стечение на обстоятелствата.

При тези думи Шийла избухна в смях, приближи се до крехкия елф и го измери с поглед от глава до пети.

— Щастливо за теб или за мен? — попита тя.

— И за двама ни, предполагам.

— Сигурно наистина ненавиждаш този елф на мрака, за да се осмелиш да дойдеш тук — отбеляза Шийла.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— А ще ми кажеш ли защо?

— Дълга история — отвърна Ле’лоринел.

— Скоро ще дойде зима, а „Кървавия кил“ още не е поправен, така че имаме предостатъчно време — засмя се Шийла и се разположи върху меките кожи, давайки знак на госта си да стори същото.

Говориха целия следобед. Ле’лоринел им разказа надълго и нашироко за всички престъпления на Дризт До’Урден, така, както той виждаше нещата. Слушаха го с най-голямо внимание — и Шийла, и Джени, и още една жена, на име Белани, която се присъедини към тях малко след като елфът започна историята си. И трите изглеждаха искрено заинтригувани и развеселени и постепенно Ле’лоринел започна да се отпуска.

Когато най-сетне свърши, Джени и Белани изръкопляскаха (но не преди да погледнат за миг към своята главатарка, за да видят нейната реакция).