Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Единствено личната изгода го кара да се интересува от Мензоберанзан — продължи Дризт. — Движеше го не желанието да направи света по-добро място, а тайната надежда да научи нещо, което да му е от полза.

Кати-Бри продължи да го гледа изпитателно. Дори да бе прав, какво значение имаше това за него, който отдавна се бе отрекъл от своята раса?

— Надяваше се да му разкрия някоя от тайните на мрачните елфи — довърши Дризт, без да се впечатлява от изражението й.

— От онова, което знам за Мензоберанзан, ако го беше направил, единственото, което Вал-Дусен би могъл да стори с нея, би било да си докара някоя беля — заяви Кати-Бри, която бе посещавала злокобния град на Мрачните и отлично знаеше какво могъщество е скрито там.

Дризт сви рамене и посегна към лъжицата. Младата жена се усмихна широко и се отдръпна, така че той да не може да я стигне.

Дризт се облегна назад, без да се усмихва, опитвайки се да намери начин да обясни съображенията, накарали го да отхвърли предложението на Вал-Дусен.

— Магьосникът искаше да извлече изгода от моите разкази, да ги използва за своите нечисти цели, в ущърб на онези, които те засягат. Независимо дали това ще са Мрачните, или пък джуджетата от Митрал Хол, постъпката ми и в двата случая би била долна.

— Никога не бих сравнила рода Боен чук с… — започна Кати-Бри.

— Аз също не го правя — увери я Дризт. — Тук става въпрос единствено за моите принципи. Ако Вал-Дусен ми поискаше информация за някое гоблиново свърталище, за да поведе изненадващо нападение срещу тях, бих му я дал на драго сърце, уверен, че гоблините несъмнено ще причинят зло на всяко живо същество, намиращо се наблизо.

— Нима Мрачните не нападнаха Митрал Хол?

— Веднъж — призна елфът. — Но доколкото знам, събратята ми не са тръгнали към Повърхността, за да плячкосват и убиват.

— Доколкото знаеш.

— Освен това, каквото и да разкажех на Вал-Дусен, то не би могло да спре едно ново нападение на Мрачните — продължи Дризт, внимателно мерейки думите си, така че Кати-Бри да не може да обърне собствената му логика срещу него. — Не, глупакът най-вероятно щеше да слезе в Мензоберанзан, сам или с още някого, в опит да задигне някой могъщ предмет. Което само би накарало събратята ми да жадуват за разплата.

Младата жена понечи да попита още нещо, но се отказа и се облегна назад, без да сваля поглед от своя приятел. Най-сетне кимна:

— Всичко това са само предположения.

Дризт не възрази.

— Но разбирам защо не искаш да имаш нищо общо с хора, тласкани от непочтени подбуди — допълни Кати-Бри.

— И уважаваш избора ми? — попита елфът.

Кимването на Кати-Бри можеше да мине и за съгласие.

— Тогава ми дай тази лъжица най-накрая! — твърдо заяви Дризт. — Умирам от глад.

В отговор младата жена се приведе напред, загреба пълна лъжица яхния и я поднесе към устните му. В последния миг, когато очите на елфа се затвориха заради топлата пара, тя изведнъж отдръпна лъжицата и я пъхна в собствената си уста.

Дризт рязко отвори очи, но изненадата и раздразнението му се стопиха в мига, в който видя закачливия поглед на Кати-Бри. Бърз като котка, той се хвърли върху нея и я събори от падналия дънер, борейки се да отмъкне лъжицата от ръката й.

И двамата съвсем ясно почувстваха, че няма друго място, където биха предпочели да се намират в този момент.

Високи скални стени се издигаха от двете страни на малкия отряд, смесица от тъмни сиво-кафеникави камъни и зелена трева. Тук-таме се виждаха и дървета, но те бяха ниски и хилави, сякаш едва успяваха да се задържат върху скалистата почва.

Клисурата беше превъзходно място за засада, веднага осъзна Ле’лоринел, но нито той, нито някой от четиримата му спътници се тревожеха от това. Клисурата се наблюдаваше от Шийла Крий и нейните хора. Още щом навлязоха в нея, Ле’лоринел видя как Джени, тяхната водачка, прави няколко едва забележими знака към върховете на високите скали, където несъмнено бяха разположени съгледвачи.

От викове обаче нямаше смисъл — звукът нямаше да стигне толкова надалеч. Някъде зад тях шумеше реката, която в пътя си към морето бе продълбал, а тази клисура, а после се бе изгубила под скалите отляво. Далеч пред тях вълните се разбиваха с грохот в каменистия бряг. Бръснещият вятър свиреше в ушите им. Това бе същият вятър, на който Долината дължеше името си и който напускаше тундрата през този планински проход.

Ле’лоринел се чувстваше странно добре в тази на пръв поглед неприветлива пустош. Изпълваше го усещане за свобода, далеч от глъчката на големите градове, която никога не го бе привличала особено. Кой знае, каза си той, може пък от отношенията му с Шийла Крий да излезе нещо повече. Може би, след като приключеше с Дризт До’Урден, щеше да остане на служба при Крий, защо не и като съгледвач в същата тази клисура?

Разбира се, за тази цел трябваше да оцелее в сблъсъка със смъртоносния мрачен елф, а ако не успееше да си вземе магическия пръстен от Джени, Ле’лоринел силно се съмняваше, че изходът от битката ще е в негова полза.

Щеше ли изобщо да се осмели да се изправи срещу Дризт без пръстена?

Ле’лоринел усети как по гърба му пробягват ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студения вятър.

Машата групичка мина покрай няколко неголеми отверстия в скалите, естествени отдушници на разположените над подземната река пещери, които Шийла Крий беше превърнала в свой дом. След един завой на пътеката се озоваха пред широка, естествено образувана ниша, отвъд която започваше просторна пещера. Именно там реката бе пробила варовитата скала и отново излизаше на повърхността.

Полускрити в сенките покрай дясната стена на пещерата, трима стражи хвърляха зарове и гризяха огромни късове полусурово овнешко, а в краката им се търкаляха тежки оръжия. Също както тримата придружители на Джени, и тези пазачи бяха огромни — във вените им очевидно имаше както човешка, така и (при това в доста по-големи количества) людоедска кръв.

Те наостриха уши при шума от приближаващите стъпки, но не личеше да са изненадани и Ле’лоринел се досети, че съгледвачите в клисурата трябва да ги бяха предупредили за пристигането им.

— Къде е господарката? — попита Джени.

— Чогуруга е в стаята си — изгрухтя един от стражите в отговор.

— Не Чогуруга. Шийла Крий. Истинската господарка.

Чудовищата се смръщиха и елфът предположи, че става дума за някаква вътрешна борба за надмощие, най-вероятно между пиратите и людоедите.

Един от пазачите изръмжа, разкривайки острите си, жълтеникави зъби, но все пак кимна към вътрешността на пещерата.

Тримата стражи, които пътуваха с Джени и Ле’лоринел, запалиха факли и новодошлите продължиха напред, през същинска плетеница от забележителни природни форми. В началото елфът мислеше, че навсякъде около тях шурти вода и се излива в безброй изящни водопади, но когато се вгледа по-добре, видя, че това са скални образувания, изваяни от реката, текла тук преди стотици години — варовикът се бе втвърдил във формата на водопади, искрящи и хлъзгави заради влагата, която се процеждаше в пещерите, колчем навън завалеше дъжд.