Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Все някак ще стигнем до Лускан, Къркорещ корем, не му се тревожи толкоз! — провикна се Бруенор.

— Поне вземи няколко джуджета със себе си — заекна Риджис, докато се мъчеше да го настигне. — Да, корави джуджета, които не се боят да се изправят срещу свирепата зима и които могат да се бият…

— Не ми трябват джуджета — увери го Бруенор. — Нали си имам теб, а ти за нищо на света не би пропуснал възможността да ми помогнеш да открия момчето си.

Не толкова онова, което Бруенор каза, колкото начинът, по който го стори, ясно даде на Риджис да разбере, че нищо не е в състояние да разубеди джуджето.

Полуръстът издаде няколко нечленоразделни звуци, след което въздъхна примирено.

— Всичките ми неща за толкова дълъг път са в Самотната кория — оплака се той все пак.

— А всичко, от което се нуждаеш, е тук, в моите пещери — отвърна Бруенор. — Ще минем през Брин Шандер, за да се извиниш на Касиус… хем ще го помолиш да се грижи за къщата ти.

— Дума да няма! — насмешливо промърмори Риджис под носа си.

Последния път, когато се бе завърнал у дома, след като бе отсъствал от Долината за известно време, бе заварил къщата си напълно разграбена. Жителите на Десетте града не бяха лоши съседи, нищо такова, но се превръщаха в същински лешояди, когато ставаше въпрос за празни къщи, дори когато се предполагаше, че къщите няма да останат празни твърде дълго.

Точно както Бруенор беше казал, двамата приятели потеглиха на път още същата нощ. Небето бе ясно и осеяно със звезди, вятърът довяваше хлад, а светлините на Брин Шандер проблясваха в далечината. Пристигнаха още преди да бе съмнало и макар Риджис да настояваше за малко търпение, Бруенор се насочи право към дома на Касиус. Силното тропане и още по-гръмките му викове бяха достатъчни, за да събудят не само Касиус, но и мнозина от неговите съседи.

— Имаш пет минути! — ревна джуджето, когато полузаспалият старейшина най-сетне отвори вратата и бутна Риджис вътре.

Пет минути по-късно (според самия него), Бруенор нахлу в къщата, сграбчи полуръста за яката и като се извини доста неискрено на Касиус, извлече приятеля си навън. Продължи да го ръчка и докато прекосяваха града, та чак до западната порта.

— Касиус ми каза, че рибарите очакват лоша буря — не спираше да повтаря Риджис, но дори да го бе чул, Бруенор с нищо не го показа. — Вятърът и дъждът са достатъчно лоши, но ако го обърне на сняг…

— Най-обикновена буря! — презрително изсумтя джуджето накрая. — Да не мислиш, че някаква си буря може да ни спре, Къркорещ корем! Ще стигнем там, където сме тръгнали и туйто!

— По това време на годината в тундрата е пълно със снежни човеци — напомни му Риджис.

— Тъкмо брадвата ми няма да изтъпее. Проклетите му добичета!

Бурята връхлетя още същата нощ — студен, бръснещ дъжд, който падаше почти хоризонтално заради силния вятър.

Крайно нещастен и мокър до кости, Риджис не спираше да се оплаква, макар да бе сигурен, че заради воя на вятъра Бруенор дори не го чува. Единственото хубаво в цялата работа, както джуджето често повтаряше с доволна усмивка, бе, че вятърът духаше в гърбовете им и вместо да им пречи, ги тласкаше напред.

Това обаче не бе кой знае какъв повод за радост, както и Риджис, и Бруенор отлично знаеха. Бурята идваше от югоизток, откъм планината, което се случваше най-рядко и обикновено не вещаеше нищо добро. Жителите на Долината наричаха подобни бури (ако се развиеха според очакванията) Северозападняка. Ако бурята успееше да стигне до морето, студеният северозападен вятър я задържаше над ледените късове, понякога в продължение на дни.

Двамата приятели останаха да нощуват в една ферма, където бяха радушно посрещнати, макар да се наложи да преспят в обора, при добитъка. Докато се топлеха на малкия огън, който си бяха наклали, голи, за да могат дрехите им да се изсушат, Риджис отново се примоли на Бруенор да прояви здрав разум.

И установи, че се е заел с непосилна задача.

— Това е Северозападняка — настояваше полуръстът. — Може да върлува десет дни, а след това да докара кучешки студ.

— Още не е Северозападняка — сопна се Бруенор.

— Можем да го изчакаме да отмине. Да останем тук… или пък да отидем в Бремен. Но да прекосим Долината в такова време може да ни струва живота.

— Ха! Само малко дъждец! — не отстъпваше джуджето и отхапа голям залък от печеното овнешко, което техните домакини им бяха дали. — В Митрал Хол като дете съм си играл в къде-къде по-лошо време. Да беше видял снеговете, които падаха в тамошните планини, Къркорещ корем! Два джуджешки боя натрупваше само за ден!

— Завари ли ни на пътя, и една четвърт от това ще ни дойде твърде много — отвърна Риджис. — И ще ни остави измръзнали до смърт в местност, където бродят само снежни човеци.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Никакъв сняг не може да ме спре, когат’ става дума за момчето или аз съм брадат гном! Ти се върни, ако искаш — все някак ще се добереш до Таргос, а там е пълно с кораби, дето ще те прехвърлят през езерото. Аз обаче продължавам, веднага щом поспя малко и хич и не мисля да спирам, докат’ не видя портата на Лускан и не открия кръчмата, дето Дризт пише за нея, оназ’ „Крива сабя“.

Риджис кимна, опитвайки се да прикрие гримасата си.

— Няма да ти се сърдя, каквото и да решиш — увери го Бруенор. — Ако наистина мислиш, че не можеш да го направиш, върни се.

— Ти обаче продължаваш, така ли?

— Абсолютно!

Онова, което Риджис не можеше да направи, въпреки че здравият разум му нашепваше друго, бе да остави приятеля си да се бори сам с опасностите. Когато Бруенор потегли на път рано на другата сутрин, полуръстът бе до него.

Единствената промяна, която настъпи през този ден, бе, че вятърът вече духаше от северозапад и набиваше студения дъжд в лицата им, което затрудняваше придвижването им и ги правеше още по-нещастни. Бруенор обаче не се оплака нито веднъж, само наведе глава и упорито закрачи напред.

Риджис го следваше безропотно, но все пак гледаше да се държи вляво и зад него, за да използва набитото му тяло като поне малка защита срещу дъжда и вятъра.

Бруенор се съгласи да променят малко посоката, в която се движеха, така че да минат през една ферма, за чиито стопани подобни гости бяха нещо обикновено. Когато двамата приятели пристигнаха, установиха, че във фермата има и други пътници. Те бяха дошли преди два дни и не смееха да поемат напред, тъй като се бояха, че каруцата им ще заседне в калта.

— Още е твърде рано — обясни главният колар на джуджето. — Земята не е замръзнала и не можем да продължим.

— Май ще трябва да зимуваме в Бремен! — недоволно подхвърли един от спътниците му.

— Няма да ни е нито за първи, нито за последен път — отвърна главният колар. — Ако искате, можем да ви вземем с нас.