Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха заинтригувано.

— Може би ще е най-добре да останем тук, ако искаме да намерим Уолфгар — предположи елфът.

— Дюдермонт рядко идва в Лускан — обясни Морик. — Магьосникът му не храни особено топли чувства към Домовата кула на магьосниците.

— А и капитанът не се радва на твърде голяма почит в града, нали? — допълни Кати-Бри.

Морик придоби изненадано изражение:

— Дюдермонт и хората му са най-добрите ловци на пирати, кръстосвали Саблено море от векове насам — възрази той.

— Задето е помилвал Уолфгар и теб — поясни младата жена и неволно се подсмихна. — Подочухме, че постъпката му не се е понравила твърде много на властите.

— Проклети глупаци! — промърмори Морик. — Но иначе — да, доброто му име доста пострада в онзи ден… денят, когато той постъпи както му повеляваше сърцето, а не политическата изгода. За него самия щеше да е много по-добре да ги беше оставил да ни убият, но…

— … но за своя чест, той не го стори — довърши Дризт вместо него.

— Дюдермонт никога не е одобрявал Карнавала — добави Кати-Бри.

— Затова е много вероятно да си е намерил друг пристан — продължи Морик. — Градът на бездънните води, мен ако питате — там се радва на най-голяма слава, а има и прекрасна къща.

Дризт погледна към Кати-Бри:

— Можем да стигнем само за десет дни — рече той и младата жена кимна. — Е, радвам се, че се запознахме, Морик, и ти благодарим за отделеното време.

С тези думи елфът се поклони и понечи да си тръгне.

— За теб говорят като за някой паладин, мрачни елфе — думите на Морик накараха двамата приятели да спрат и да го погледнат. — Благороден и непогрешим. Няма ли да навреди на доброто ти име да си имаш вземане-даване с някой като Морик Разбойника?

Усмивката на Дризт бе едновременно сърдечна и скромна и едновременно с това сякаш казваше на Морик да не говори глупости.

— От всичко, което чух, личи, че си бил истински приятел на Уолфгар — рече той. — А малцина на този свят са ми по-близки от Уолфгар.

— Онзи Уолфгар, когото ти познаваш, или този, когото познавах аз? — попита Морик. — Може би те не са един и същи човек.

— А може би са — отвърна Дризт.

Двамата с Кати-Бри се поклониха още веднъж и излязоха от кръчмата.

С ръце върху дръжките на оръжията си Ле’лоринел предпазливо пристъпи в малката стаичка, сгушена в задната част на пивницата. Насреща му, облегната направо на стената, седеше някаква жена — представителката на Шийла Крий, както предположи елфът. От двете й страни имаше по един страж — огромни създания, в чиито вени, сигурен бе Ле’лоринел, имаше и оркска, а може би дори людоедска кръв.

— Заповядай — дружелюбно го покани жената и вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие. — Поиска среща и ето ме тук.

Ле’лоринел се поотпусна и свали едната си ръка от дръжката на оръжието. След като се огледа и установи, че в малката, скромно обзаведена стая няма никой друг, той пристъпи напред.

Мощно кроше, дошло изневиделица, го улучи в челюстта и единствено стената, в която ударът го запрати, му попречи да се сгромоляса на пода. Борейки се с обзелото го замайване, той опита да се съвземе и да си възвърне равновесието.

Едва тогава третият страж (който бе по-едър и от другарите си) изникна сякаш от нищото — магията за невидимост си беше отишла, когато той се нахвърли върху елфа. Със злобна усмивка, разкриваща няколкото криви, жълти зъба в устата му, той замахна за нов удар, който изкара и последната глътка въздух от дробовете на замаяния Ле’лоринел.

Елфът посегна към оръжията си, но третият пестник на звяра се заби под брадичката му с такава мощ, че го повдигна от земята. Последното, което Ле’лоринел видя, бе приближаването на другите две чудовища, едно, от които бе омотало тежки вериги около юмруците си.

Жестокият удар се стовари в слепоочието му и в главата на елфа сякаш избухна нещо.

После над него се спусна непрогледен мрак.

— Малко информация не е кой знае колко висока цена — драматично заяви Вал-Дусен (той винаги говореше драматично) и размаха ръце, така че широките му ръкави заприличаха на гарванови крила. — Толкова много ли искам от теб?

Дризт наведе глава и прокара пръсти през гъстата си, бяла коса, хвърляйки кос поглед към Кати-Бри. Двамата бяха дошли в Домовата кула с надеждата да открият някой магьосник, отиващ към Десетте града. Искаха да го помолят да отнесе съобщение на Бруенор — знаеха, че джуджето не може да си намери място от тревога и макар че все още не бяха напълно сигурни, че Уолфгар е жив, онова, което бяха научили, несъмнено навеждаше на подобни успокоителни мисли.

Насочиха ги към някакъв чудак на име Вал-Дусен, който се канел да отиде в Долината на мразовития вятър за няколко седмици. Двамата приятели не смятаха, че искат кой знае какво от него, но въпреки това бяха готови да му платят, ако се наложи. Само че най-неочаквано среброкосият, сивобрад магьосник прояви изключително голям интерес към Дризт и най-вече към мрачно елфическия му произход.

Обеща да предаде съобщението им на Бруенор, но само в замяна на трактат върху обществото на Мрачните в Мензоберанзан.

— Нямам време — за кой ли път повтори Дризт, от когото се очакваше да плати тази „цена“. — Отивам на юг, в Града на бездънните води.

— А може би Вал-Дусен ще се съгласи да ни отведе в Града на бездънните води с някоя магия — внезапно се намеси Кати-Бри, когато Вал-Дусен нервно започна да подръпва брадата си.

В отсрещния край на стаята, другият магьосник, който присъстваше на срещата (един от водачите на гилдията, на име Канабиър), трескаво заразмахва ръце при тези думи, а по лицето му се изписа неподправен ужас.

— Така, така — Вал-Дусен въодушевено се вкопчи в предложението на Кати-Бри. — Няма да е лесно, но може да стане. Срещу съответната цена, разбира се… и тя никак няма да е малка. Нека да помисля… ще ви отведа в Града на бездънните води срещу хиляда жълтици и два дни разкази за Мензоберанзан. Точно така, това ще свърши работа. И, разбира се, след това ще отида в Десетте града, както бях предвидил, и ще говоря с Бруенор — но само в замяна на още един разказ за Мрачните.

И той спря светналия си от нетърпение поглед върху Дризт. Елфът обаче поклати глава:

— Нямам нищо за разказване. Тръгнах си от Мензоберанзан, преди да успея да науча кой знае какво за него. В действителност, сигурен съм, че мнозина знаят за Мензоберанзан повече от мен, навярно дори и самият ти.

Вал-Дусен се нацупи.

— Един ден разкази — не искаше да отстъпи той толкова лесно ще отнеса съобщението на Бруенор.

— Никакви истории за Мензоберанзан — отсече Дризт и извади писмото, което беше написал за Бруенор. — Ще ти платя двайсет жълтици (немалка сума за толкова дребна услуга), за да го предадеш на някой от съветниците в Брин Шандер, където и бездруго възнамеряваш да отидеш, с молба да бъде доставено на Риджис от Самотната кория.