Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Риджис пое навитата на руло бележка и махна панделката, с която беше вързана.

— Добри новини — добави Касиус и полуръстът го изгледа учудено.

— Чел си я? — попита той.

— Магьосникът, някой си Вал-Дусен (надарен със забележителен ум, както сам твърди!) беше забравил името на онзи, комуто трябвало да я предаде — сухо поясни Касиус. — Така че, да, прочетох я и от съдържанието й разбрах, че е за теб или за Бруенор.

Риджис кимна, сякаш обяснението го удовлетворяваше, макар в действителност да смяташе, че Касиус би могъл да се досети за кого е писмото и без да го отваря. На кого другиго биха пращали съобщение Дризт и Кати-Бри? Ала полуръстът само махна с ръка — много повече го вълнуваше онова, което Дризт имаше да му каже. Той отвори бележката и я прочете на един дъх.

Когато свърши, по лицето му плъзна широка усмивка.

— Варваринът може би е още жив — отбеляза Касиус.

— Така изглежда — съгласи се Риджис. — Или поне знакът, който открихме върху рамото на жената, не означава онова, от което се страхувахме.

Касиус кимна, ала Риджис не пропусна да забележи сянката, която премина през лицето му.

— Какво има? — попита той.

— Нищо.

— Не, нещо не е наред — настоя полуръстът и се замисли над думите, които бяха накарали Касиус да се смръщи. — Жената?

— Няма я — призна старейшината.

— Мъртва ли е?

— Избяга. Преди десет дни. Кемп й беше намерил таргоски кораб, където да служи… не същия, на който изпратихме останалите, тъй като тя несъмнено е най-опасната в шайката. Малко след като корабът навлязъл в езерото, тя скочила от палубата.

— Значи вече е мъртва, измръзнала до смърт — рече Риджис, който познаваше Маер Дуалдон достатъчно добре, за да знае, че никой не би могъл да оцелее задълго в студените му води дори през лятото, какво оставаше пък за тази част на годината.

— Така сметнали и моряците на кораба. Явно е използвала някаква магия, защото по-късно я видели да излиза от водата на запад от Таргос.

— Значи трупът й е нейде на южния бряг на езерото — държеше на своето Риджис. — А ако все още е жива, навярно се скита полузамръзнала в пустошта.

Касиус поклати глава още преди полуръстът да бе довършил:

— Джул Пепър е прекалено умна. Никъде не можахме да я открием, а по същото време от една ферма наблизо изчезнали дебели дрехи. Мен ако питаш, отдавна не е в Долината и толкова по-добре.

Риджис обаче не беше на същото мнение. Дали Джул не представляваше опасност за приятелите му? Очевидно познаваше Дризт и най-вероятно искаше да си отмъсти. Ако се връщаше при някогашните си съюзници, пътищата й можеха да се пресекат с тези на елфа.

Трябва да се успокоя, каза си Риджис — все пак ставаше въпрос не за кого да е, а за Дризт и Кати-Бри. Ако Джул Пепър се натъкнеше на тях, толкова по-зле за нея!

— Трябва да вървя при Бруенор — обясни той на Касиус и като стисна пергамента, изхвърча от къщата на старейшината и хукна по улиците на Брин Шандер, с надеждата да хване търговския керван, който тази сутрин се канеше да отпътува за джуджешките мини.

Имаше късмет и успя да си уреди местенце в каруца, пълна с чували с жито. Спа почти през целия път.

Когато Риджис най-сетне пристигна късно същата вечер, Бруенор беше в отвратително настроение — нещо обичайно, откакто Дризт и Кати-Бри бяха поели на път.

— Камъкът не струва! — тъкмо крещеше рижото джудже на двама миньори, чиито лица и бради бяха целите почернели от прах и мръсотия.

При тези думи Бруенор вдигна скалния къс, който беше взел от количката на миньорите, и като го стисна здраво, го направи на прах.

— Да не мислите, че в туй има някаква руда! — не можеше да повярва на очите си той.

— Здравата копахме — обади се едно от по-младите джуджета, чиято черна брада не стигаше и до средата на здравия му врат. — Спуснахме се в най-дълбоката дупка, висяхме надолу с главата…

— Ха! Май ме бъркате с някой, дето му се слуша туй мрънкане!

Бруенор стисна зъби, сви юмруци и изръмжа гръмогласно, а цялото му тяло потрепери, сякаш се опитваше да се отърси от гнева, който го бе обзел.

— Кралю! — възкликна чернобрадото джудже. — Още сега ще идем да намерим по-хубава руда!

— Ха! — изсумтя Бруенор и рязко се обърна, толкова рязко, че се блъсна в натоварената количка и я преобърна.

После, сякаш сблъсъкът му бе помогнал да се освободи от натрупаното напрежение, той сложи ръце на хълбоците си и дълго се взира в камъните, разпилени по пода. Най-сетне затвори очи, а когато отново заговори, гласът му беше съвсем спокоен:

— Няма нужда да се връщате в мината. Вървете да се изкъпете и да хапнете нещо. Нищо й няма на рудата, ама виж, на краля ви май няма да му дойде зле едно хубаво закаляване.

— Да, кралю! — отвърнаха двете джуджета в един глас.

В този миг по коридора се зададе Риджис и кимна на двамата работници, които начаса се завъртяха и си тръгнаха, говорейки си нещо.

Полуръстът се приближи и сложи ръка върху рамото на Бруенор. Джуджето, което не го бе забелязало, подскочи високо и се обърна, с разкривено от гняв лице.

— Да не си посмял да го направиш отново! — изрева то, макар че малко се поуспокои, когато видя Риджис. — Не трябваше ли да си на съвещание в Брин Шандер?

— Могат да минат и без мен — подсмихна се полуръстът. — Ти май имаш повече нужда от мен.

Бруенор го изгледа заинтригувано и Риджис многозначително погледна след двамата отдалечаващи се миньори:

— Престъпници? — насмешливо попита той.

Бруенор ритна някакъв камък, който се търкаляше наблизо — отново изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от ярост. Раздразнението му бързо премина, отстъпвайки място на мрачно униние. Раменете му увиснаха, той сведе глава и бавно я поклати.

— Не мога да го изгубя за втори път — промълви най-сетне.

Риджис сложи успокоително ръка на рамото му и когато джуджето вдигна поглед към него, се усмихна и му подаде пергамента:

— От Дризт.

Полуръстът едва-що бе довършил, когато Бруенор сграбчи писмото и го отвори.

— Открили са го! — викна той, после обаче притихна и продължи да чете.

— Не, но са разбрали как е изгубил Щитозъб — поясни Риджис — в крайна сметка, именно заради Щитозъб се бяха уплашили, че Уолфгар може да е мъртъв.

— Тръгваме — заяви Бруенор.

— Тръгваме? — повтори Риджис. — Къде?

— Да намерим Дризт и Кати-Бри. Да намерим момчето ми! — изрева джуджето и се втурна по коридора натам, накъдето се бяха изгубили двамата миньори. — Тръгваме още таз’ вечер, Къркорещ корем! Най-добре се приготви за път.

— Но… — започна Риджис; на устата му напираха безброй възражения, най-същественото, от които бе, че е твърде късно за подобно пътуване — есента вече преваляше, а в Долината на мразовития вятър тя никога не траеше особено дълго, бързо пропъждана от хищната зима.