Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Гейзел почука и миг по-късно едно от крилата на портата се открехна едва-едва (както можеше да се очаква, вратата беше подсигурена с верига) и отвътре надникна гладко избръснат и доста сбръчкан тъмнокос мъж.

— Мога ли да ви помогна… — започна той, но не довърши и зяпна „мъжа“ зад непознатата жена — приликата с капитан Дюдермонт беше забележителна.

— Това е братът на капитан Дюдермонт — отвърна Гейзел. — Идва, за да говори с брат си, с когото отдавна са изгубили връзка.

Очите на пазача се разшириха само за миг, след което той си възвърна обичайното професионално държание.

— Добра среща — рече той. — Боя се обаче, че брат ви не е тук, но ако ми кажете къде смятате да отседнете, ще ви съобщя веднага щом се върне.

— Парите ни са на свършване — побърза да каже Гейзел. — Дълго пътувахме и се надявахме да ни подслоните за тази нощ.

Пазачът се замисли за миг и поклати глава. Нарежданията, които имаше, бяха съвсем недвусмислени и макар че този случай бе малко по-различен, той не можеше да рискува, особено пък сега, когато в къщата имаше жена и малко дете. Отвори уста, за да им обясни, да се извини за неудобното положение и да ги упъти към някоя странноприемница, където можеха да пренощуват съвсем евтино, ала Гейзел изобщо не го слушаше. Вместо това тя хвърли поглед назад и кимна едва забележимо — знак за Буцата да се хвърли в атака.

— А може би ще отвориш за другия ми спътник? — мило попита тя.

Стражът поклати глава.

— Съмнявам се… — започна, ала думите му заглъхнаха, а той самият остана без дъх, когато чудовището връхлетя върху вратата и изкърти веригата.

Пазачът отхвръкна назад и рухна на пода, а звярът се стовари отгоре му.

Без да губят повече време, Гейзел и другият полулюдоед (който междувременно се бе отървал от лъжливия образ) извадиха оръжията си и пристъпиха в къщата.

Стражът се опита да извика, докато се мъчеше да изпълзи изпод затисналото го чудовище, ала Гейзел се озова при него само за миг и с едно мълниеносно движение му преряза гърлото.

Вратата в дъното на преддверието се отвори и вторият пазач се появи, за да провери какво става. По лицето му се изписа неподправен ужас и той хукна към стълбището.

Камата на Гейзел го улучи в крака, но той продължи да тича, крещейки с цяло гърло. Тъпака бързо го застигна и със забележителна сила го дръпна от стълбището и го запрати на пода… където Буцата вече го очакваше.

В този миг на прага застана и третото чудовище, все още в човешки облик, и най-спокойно затвори входната врата след себе си, макар че едното й крило здравата се бе изкривило.

Внезапният шум я накара да се закове на място и да прекъсне песента си. Младата жена бе израснала сред главорези и престъпници и беше видяла достатъчно побоища, за да се досети какво се случва на долния етаж.

— В името на всичко свято! — прошепна тя и прехапа устни тъкмо навреме, за да не позволи на напиращия в гърдите й писък да издаде и нея, и Колсон.

Притиснала малкото момиченце до гърдите си, Дели се втурна към вратата, открехна я едва-едва и надникна навън. Не видя никого и като свали обувките си, за да не я издадат, излезе в коридора и тихичко се запромъква напред, долепена до стената, за да не я видят от преддверието под нея (долитащите отдолу звуци ясно даваха да се разбере, че битката се води именно там). Ако беше сама, щеше да се втурне по стълбите и да помогне на двамата пазачи, но сега единственото, за което бе в състояние да мисли, беше безопасността на Колсон.

Когато подмина стълбите, Дели свърна в един страничен коридор и хукна да бяга с колкото сили имаше. Мина през стаите, обитавани от Дюдермонт, и стигна до задното стълбище. Затаи дъх и предпазливо заслиза — нямаше никаква представа дали натрапниците не бяха проникнали и в някоя друга част на къщата, може би дори в помещението, накъдето се бе запътила. В този миг над главата й се разнесе шум. Нямаше друг избор, затова отвори вратата и влезе в гостната. Един от прозорците беше отворен и хладният ветрец, който подухваше отвън, си играеше с крайчеца на дръпнатата завеса.

Младата жена се замисли. Под този прозорец имаше отвесен склон, който слизаше до скалистия залив. Дели се прокле, задето се бе събула, макар и сама да осъзнаваше, че обувките не биха й помогнали особено. Хълмът беше твърде стръмен и опасен — съмняваше се, че натрапниците са проникнали оттук, а и тя самата нямаше намерение да избяга през прозореца, не и с Колсон на ръце.

Но къде да отиде?

Обърна се към другата врата в стаята. Коридорът, който започваше отвъд нея, отвеждаше до преддверието, но преди това минаваше покрай няколко други стаи, включително и кухнята, където имаше шахта за отпадъци. Ето къде можеха да се скрият, реши Дели и отвори вратата… но веднага я затръшна и панически пусна тежкото резе, видяла как към нея се задават огромни силуети. Миг по-късно чу стъпки от тичащи крака, а след това страховит грохот, когато някой се стовари върху вратата.

Младата жена трескаво се огледа наоколо, без да знае накъде да побегне…

… и в ужаса си дори не видя как някой се прехвърли през прозореца и скочи в стаята.

Разнесе се нов грохот и дървото започна да поддава. Дели чу как някой усилва натиска върху вратата и неволно направи крачка назад.

Отвън се чуха още стъпки, напорът върху вратата стана неудържим и дървото най-сетне не издържа. Едно от огромните същества от другата страна се сгромоляса върху купчината трески. В стаята пристъпи някаква жена, следвана от още едно създание като онова, което беше изкъртило вратата и което тъкмо се надигаше от пода. Това бяха най-грозните и ужасяващи чудовища, които Дели някога бе виждала. Тъй като беше прекарала почти целия си живот в Лускан, тя нямаше никаква представа какви са, но заради зеленикавата им, осеяна с петна кожа и внушителните им размери, тя предположи, че трябва да имат нещо общо с великаните.

— И таз добра, хубавице! — проговори непознатата жена и устата й се изви в зла усмивка. — Да не смяташе да си тръгнеш, преди да е свършила веселбата?

Дели се обърна към стълбите, но бързо се отказа от намерението си, когато видя още едно чудовище да слиза по тях, приковало похотлив поглед в нея.

Прозорецът беше единственият й изход, същият този прозорец, край който с Уолфгар бяха прекарали толкова много часове, съзерцавайки залеза или отражението на звездите в тъмните води. Дели знаеше, че няма да успее да стигне навреме, ала въпреки това сериозно обмисляше да се втурне натам, колкото я държат краката, и да се хвърли върху острите скали заедно с Колсон, та смъртта им да бъде бърза и милостива.

Дели Кърти познаваше този тип злодеи и разбираше, че е обречена.

Натрапниците направиха крачка към нея.