Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Изведнъж тетивата на Таулмарил изсвистя и пещерата беше озарена от синьо сияние. Първите стрели на Кати-Бри се забиха в каменната стена, ала докато летяха, хвърлиха достатъчно светлина, та тя да си набележи няколко жертви.

Още на третия път успя да улучи един гоблин, а всеки от следващите й изстрели или попадаше право в целта, или изсвистяваше на милиметри от скверните същества, така че те бяха принудени да се хвърлят на пода.

Тримата приятели засилиха натиска си, посичайки всеки гоблин, изпречил се на пътя им. Мнозина от страхливите създания се разбягаха пред тях.

Кати-Бри продължаваше да стреля и макар че улучваше по-рядко, по този начин пречеше на гоблините в тази част на пещерата да се притекат на помощ на другарите си.

Междувременно Риджис си беше проправил път покрай отсрещната стена, прокрадвайки се покрай огромни скални късове, сталагмити и приведени надве гоблини. Много скоро забеляза, че от време на време някое от гнусните същества (включително и предводителят им) изчезва в една пукнатина в дъното на пещерата.

Полуръстът почака редиците на гоблините в тази част на каменната зала да пооредеят и се шмугна в гъстия мрак на вътрешните тунели.

Битката свърши за броени минути. В действителност, освен тримата гоблини, които се бяха нахвърлили върху Дризт в началото, трудно можеше да се каже, че страхливите същества бяха оказали кой знае каква съпротива. Вместо да се отбраняват срещу могъщите натрапници, бяха предпочели да избягат. Някои дори бяха стигнали дотам, че за да се спасят, хвърляха телата на другарите си на пътя на джуджето и пантерата.

Всичко свърши, когато Дризт и Бруенор едновременно пронизаха и посякоха един гоблин, който се опитваше да се измъкне през пукнатината в задната част на пещерата.

Бруенор дръпна секирата си, ала острието се бе заклещило и преди да се усети, той преметна и оръжието, и мъртвото тяло на гоблина, през рамо.

— Големият офейка! — недоволно изсумтя джуджето, без да забележи, че на гърба си има гоблинов труп. — Ще тръгнеш ли след него?

— Къде е Риджис? — долетя гласът на Кати-Бри откъм входа на пещерата.

Двамата приятели се обърнаха и видяха, че тя се мъчи да запали една факла.

— Къркорещия корем хич не го бива да изпълнява заповеди — изръмжа Бруенор. — Нали му рекох той да го стори!

— Не ми трябваше светлина, нали имам Таулмарил — обясни Кати-Бри. — Но той хукна нанякъде.

И като повиши глас, тя извика:

— Риджис!

— Избягал е — прошепна Бруенор на Дризт, макар че и сам не си вярваше, не и след проявената от полуръста смелост на идване от Десетте града, както и изненадващо доброто му представяне в битката край Окни. — Мен ако питаш, след онез’ людоеди е решил, че му стига толкоз.

Дризт поклати глава и бавно се огледа — повече се боеше, че Риджис може да е бил посечен, отколкото, че е избягал.

Няколко секунди по-късно чуха доволно свирукане и видяха полуръста да изниква от дупката в стената. Без да каже нищо, той огледа двамата си другари и подхвърли някакъв предмет на Дризт.

Елфът го улови и не можа да сдържи усмивката си, когато видя какво държи.

Гоблиново ухо, на което висеше златна халка.

И Дризт, и Бруенор спряха изумени погледи върху дребния си приятел.

— Чух го какво каза — отговори на неизречения им въпрос Риджис. — Аз също разбирам езика им.

И като щракна с пръсти пред лицата на слисаните си другари, той се насочи към Кати-Бри. Малко преди да стигне до нея обаче спря, обърна се и подхвърли и второто ухо на Дризт.

— Какво му става? — тихичко попита Бруенор, когато Риджис се отдалечи.

— Приключенски дух? — също толкова недоумяващо отвърна Дризт.

— Може би — рече джуджето и се изплю на пода. — Всички ни ще убият зарад него, или аз съм брадат гном.

Петимата (Гуенивар остана с тях през цялата нощ) изчакаха в пещерата отминаването на бурята. В единия ъгъл откриха купчина дърва (както и гранясало месо, което не посмяха да сготвят) и Бруенор напали буен огън близо до входа. Гуенивар пазеше, докато Дризт, Кати-Бри и Риджис изхвърлиха телата в тунела. После се настаниха около огъня и хапнаха. Редуваха се да стоят на пост през цялата нощ и спяха по двама, въпреки че не очакваха страхливите гоблини да се върнат толкова скоро.

Далеч на югоизток друг уморен пътник нямаше приятели, които да стоят на пост, докато той спи. Въпреки това, тъй като не очакваше, че в подобна бурна нощ може да се навъртат врагове, Уолфгар се облегна на скалата зад себе си и затвори очи.

Сам бе пригодил това място за подслон, така че сега от двете му страни се издигаха високи снежни стени, а зад гърба си имаше твърда скала. Снегът бързо се трупаше пред него и той знаеше, че трябва да спи на пресекулки — малко вероятно бе да го открият диви животни или чудовища, но ако не почистваше постоянно снега пред себе си, рискуваше да бъде погребан жив, а ако не хвърляше по някое и друго дърво в огъня, най-вероятно щеше да измръзне до смърт.

Разбира се, подобни дребни неудобства не можеха да притеснят варварина, отраснал в откритата тундра на Долината на мразовития вятър, с песента на ледените й вихри в ушите си.

И закален в огнените недра на пъкления дом на Ерту.

Вятърът печално свиреше протяжна, скръбна мелодия в ушите му, която жегна изстрадалия мъж право в сърцето. Там, в снежния заслон, сам в бурната нощ, той неволно се върна назад.

Спомни си детството, прекарано в племето на Лоса, когато тичаше на воля из необятната тундра и досущ като своите предци, които го бяха правили столетия наред, ловуваше и изпълняваше все същите ритуали.

Спомни си битката, отвела го в Десетте града, свирепо нападение, което войнствените му сънародници бяха предприели срещу жителите на десетте поселища. Не особено добре нанесен удар по главата на едно особено твърдоглаво джудже бе станал причина за поражението му и ето че се бе озовал в ръцете на някой си Бруенор Бойния чук — сприхаво, грубовато джудже със златно сърце, което Уолфгар много скоро бе обикнал като роден баща. Претърпяното поражение на бойното поле го бе събрало с Дризт и Кати-Бри и го бе тласнало към пътя, по който щеше да върви оттам насетне. Същия път, който го бе захвърлил в онова пъклено място, бърлогата на демона Ерту.

Вятърът все така пееше скръбната си песен, сякаш го молеше да не продължава напред, да спре и да захвърли спомените за Ерту и ужасите, преживени в скверния му дом.

Песента на вятъра се превърна в настойчиво предупреждение, ала Уолфгар, когото мисълта за онова, в което смяташе, че се е превърнал, измъчваше по-силно и от спомена за преживяното в лапите на Ерту, не го послуша. Не и този път. Той жадно се хвърли в прегръдката на спомените, извика ги в съзнанието си и се вгледа в тях, хладнокръвно и безпристрастно. Това беше истината, такава, каквато бе, а не каквото би трябвало да бъде. Истина, която щеше да бъде с него до края на живота му.