Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Истина, от която трябваше да извлече полза, а не, от която да се крие.

Вятърът продължаваше да напява мрачното си предупреждение, нашепваше му да не поглежда в бездната от ужас, да не поема по пътища, които щяха да го отведат там, където бе по-добре никога да не стъпва, ала Уолфгар издържа докрай, наново преживя всичко, чак до победата над Ерту насред Морето на неспирния лед.

Победата, която той и приятелите му бяха удържали.

Там се коренеше същинският проблем, осъзна варваринът. Той и приятелите му! Беше си тръгнал от някогашните си спътници, защото вярваше, че така трябва. Избягал бе от тях и най-вече от Кати-Бри, защото не можеше да понесе да видят в какво се бе превърнал — напълно сломен, бледа сянка на онзи, който някога беше.

Уолфгар се откъсна за малко от мислите си и хвърли в огъня последните дърва, които беше събрал. След това намести камъните, с които беше обградил импровизираното си огнище, за да могат да се нагреят и да запазят топлината за по-дълго. Накрая изтърколи един от тях под завивките си и го намести така, че да може да легне върху него.

Топлината се разля по тялото му, ала не можа да пропъди напиращите спомени и въпросите, които те водеха след себе си.

— И докъде стигнах накрая? — попита той, ала вятърът не отвърна и продължи да свири жалостиво.

И той, както и Уолфгар, не знаеше отговора.

Утрото дойде, ясно и светло, слънцето се заизкачва по безоблачното небе и започна да топи преспите, които виелицата беше натрупала през нощта.

Дризт посрещна яркия изгрев със смесени чувства — и той, и останалите бяха щастливи, че отново усещат ръцете и краката си, но също така добре разбираха какви опасности крие подобно време след буря като вчерашната. Щеше да им се наложи да се движат крайно предпазливо, за да избегнат заплашващите ги на всяка крачка лавини.

Елфът погледна назад, към пещерата, в която приятелите му още спяха. Ако имаха късмет, може би още днес щяха да достигнат брега и да започнат търсенето на клисурата и Шийла Крий.

Дризт се огледа наоколо и си каза, че наистина ще им трябва доста късмет. Дори оттук съвсем ясно чуваше далечния тътен на свличащ се сняг.

Заслонът на Уолфгар се бе превърнал в истинска пещера, същинска снежна гробница, и той беше принуден да си проправя път с юмруци и ритници. Когато най-сетне изпълзя навън, той се изправи и се протегна, оставяйки лъчите на слънцето да стоплят измръзналото му тяло.

Намираше се в подножието на планината на юг, към Лускан, теренът се спускаше надолу, а на северния хоризонт не се виждаше нищо друго, освен високи, заснежени върхове. Уолфгар се изсмя примирено, когато забеляза, че бе нощувал на самата граница на бурята — по възвишенията на юг явно бе валял предимно дъжд, докато земята на север беше покрита с дебел сняг.

Сякаш самите богове му казваха да се върне обратно.

Уолфгар кимна. Може би. А може би бурята не бе нищо повече от въплъщение на избора, който стоеше пред него. Лесният път, който отиваше на юг, към Лускан и отвъд, го викаше, показваше му съвсем ясно откъде да мине, за да избегне трудностите.

Сърцатият варварин се разсмя на символичния начин, по който самата природа сякаш го тласкаше обратно към сигурния, спокоен живот в Града на бездънните води. Той нарами раницата си, взе грубоватата алебарда, която носеше вместо Щитозъб и пое на север.

— Имам работа в Лускан, за която трябва да се погрижа! — негодуваше Морик. — Задействал съм толкова много неща — връзки и сделки, и какво ли не! — а сега, заради теб и твоите приятели всичко ще иде нахалост!

— Но пък дългите, зимни нощи ще ти донесат много наслада — усмихна се Белани и се протегна изкусително върху купчината меки кожи.

— Това няма… е, да, така е — съгласи се Морик и поклати глава. — Аз не се оплаквам от теб, знаеш го, нали?

— Твърде много говориш — рече Белани и протегна ръка към него.

— Аз… аз… Не, така не може! Не сега! Имам работа…

— По-късно.

— Сега!

Белани се усмихна широко, претърколи се и се протегна. Възмущението на Морик трябваше да почака. Все пак, по-късно същия ден, той отново подхвана оплакванията си и продължи да натяква на Белани, че уж краткото пътуване, на което го бе взела, ще му струва прескъпо.

— Нямаше как да го избегна — обясни магьосницата. — Трябваше да те доведа тук, а после зимата ни изненада.

— И не ми е позволено да си тръгна?

— О, върви си, ако искаш. Но пътят дотам е дълъг и труден… мислиш ли, че ще стигнеш до Лускан в разгара на зимата?

— Ти ме доведе тук, значи ти трябва да ме върнеш обратно!

— Невъзможно — спокойно отвърна Белани. — Не съм в състояние да те телепортирам толкова надалеч. Навярно бих могла да отворя няколко магически портала, но не достатъчно, за да стигнем чак до Лускан. Освен това изобщо не обичам студа, Морик. Ама никак.

— Значи Шийла Крий ще трябва да измисли друг начин да ме върне вкъщи — заяви Морик и си обу панталоните…

… или поне се опита, тъй като едва бе успял да ги вдигне до глезените си, когато Белани махна с ръка и той бе връхлетян от силен вятър, който го събори по гръб.

Морик се надигна на колене и с мъка се изправи.

— Много смешно — мрачно рече той и я изгледа сърдито, ала още преди да довърши, видя, че Белани изобщо не се усмихва.

— Значи смяташ да отидеш при Шийла Крий и да поискаш да те върне у дома? — попита тя.

— Защо не?

— Защото тя ще те убие. Шийла не те харесва особено и иска да се махнеш оттук точно толкова, колкото и ти самият, но въпреки това няма да си мръдне и малкия пръст, за да ти помогне да си отидеш. Най-много да позволи на някоя от човекоядките си да изхвърли мъртвото ти тяло в морето. Не, Морик, единственото, което можеш да сториш, е да не й се пречкаш много-много. Вдигаме платна веднага щом се запролети и най-вероятно ще се държим до брега, така че ще можем да те оставим близо до Лускан или дори в самия Лускан, стига да сме сигурни, че Дюдермонт не ни е заложил капан.

— Дотогава ще съм се превърнал в просяк!

— Е, ако предпочиташ да си умреш богат, върви при Шийла и й кажи какво искаш — разсмя се Белани и като се претърколи, се загърна в дебелите кожи знак, че за нея разговорът е приключил.

Морик дълго остана на мястото си, без да сваля поглед от нея. Харесваше я, наистина я харесваше и бе сигурен, че да прекара зимата с нея би било чудесно. Пък и тук имаше още няколко жени, включително една-две доста привлекателни. Джул Пепър, например. Ами да, зимата май щеше да се окаже още по-приятна, отколкото той си мислеше.

Морик прогони тази идея от главата си почти мигновено. Трябваше много да внимава, при положение че се намира в подобна опасна компания. Горко му, ако разгневеше Белани с опитите да се позабавлява с Джул. Потръпна само при мисълта за онова, което Белани бе в състояние да му причини. Открай време мразеше да си има вземане-даване с каквито и да било магьосници, тъй като не можеше да ги заблуди, както правеше с обикновените хора, а пък те можеха да го взривят на хиляди късчета, преди той да успее да ги доближи. Според Морик, магьосниците просто не играеха честно.