Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Нима трябва да го оставим да умре по този начин?

Робилард въздъхна, после изръмжа и потърка лицето си толкова яростно, че мършавите му бузи се зачервиха:

— Само ядове ни създава, още откакто се появи в Града на бездънните води и поиска да говори с теб! — озъби се той и поклати глава. — Къде ти! Даже преди това, в Лускан, когато се опита да те убие…

— Не го е направил! — отсече Дюдермонт, сърдит на Робилард, задето беше отворил старата рана. — Заговорът не беше дело нито на Уолфгар, нито на дребния му приятел, онзи Морик.

— Ти си мислиш така.

— Той понася трудностите, без да се оплаква — продължи капитанът и кимна към магическата купа. — Не че за него подобна буря изобщо може да се нарече изпитание, не и след онова, което трябва да е преживял в ръцете на демона Ерту.

— Тогава защо въобще се тревожим?

— Никога няма да намери приятелите си, докато се скита безцелно из зимната планина.

Робилард въздъхна тежко и Дюдермонт разбра, че магьосникът се е видял принуден да се съгласи с него.

— Ама нали вчера забелязахме пирати на хоризонта! — направи последен отчаян опит да се измъкне Робилард. — Нищо чудно още утре да ни се наложи да влезем в бой. Не можеш да си позволиш…

— Ако отново ги забележим, а ти не си се върнал или още не си готов за битка, просто ще ги следваме тайно. Нали знаеш, че както можем да догоним всеки кораб, така можем и да избягаме от всеки кораб, ако се наложи.

— Не обичам да се телепортирам в непознати места — продължи да мърмори Робилард. — Може да се озова прекалено високо и да падна.

— Ами тогава си направи магия за летене, преди да тръгнеш.

— Или пък твърде ниско — мрачно рече Робилард, което бе напълно реална опасност, а всеки магьосник, който се появеше от другата страна на подобна магия прекалено ниско, рискуваше да остави части от себе си из скалите и пръстта.

Дюдермонт нямаше какво да отговори и само сви рамене, но Робилард и без това се оплакваше просто ей така — в действителност вече бе решил да отиде при ранения варварин.

— Изчакайте да се върна, преди да нападате, когото и да било! — изръмжа той, докато ровеше из джобовете си, за да намери всички съставки, от които имаше нужда, за да се пренесе безопасно (доколкото беше възможно!) при Уолфгар. — Ако се върна, разбира се.

— Убеден съм, че ще се върнеш.

— Естествено, че си.

Дюдермонт отстъпи назад и Робилард отвори един скрин и извади дебело, вълнено одеяло. Без да престава да мърмори, той се залови за работа — първо направи магия, благодарение на която се издигна на няколко сантиметра над пода, както и една, която сякаш разкъса въздуха и го изпълни с безброй пъстроцветни мехурчета. Те бързо го обгърнаха и само след миг той вече беше изчезнал, а мехурчетата постепенно се пукнаха и въздухът отново стана цял.

Дюдермонт се втурна към купата с вълшебна течност и успя да зърне Уолфгар частици от секундата преди магията на Робилард да престане да действа.

Достатъчно, за да види как до варварина изниква нечий силует.

Още щом усети, че се подхлъзва, Уолфгар се хвърли по очи и ръмжейки, протегна ръка. Успя да намери пукнатина в оголената от вятъра скала и като напрегна железните си мускули, се изтегли нагоре.

— Ще откараш тук целия следобед, ако продължаваш в същия дух — разнесе се познат глас нейде над главата му.

Уолфгар вдигна очи и видя Робилард да го наблюдава от прохода, заметнал дебело, кафяво одеяло върху магьосническите си одежди.

— Какво… — понечи да попита варваринът, но това моментно разсейване му струва прекалено скъпо и той полетя надолу.

Приземи се върху една скална издатина пет-шест метра по-надолу, но веднага се изправи и погледна нагоре. Видя Робилард да се спуска към него с алебардата в ръка и без изобщо да докосва земята. Докато се приближаваше, магьосникът вдигна още няколко от вещите, които Уолфгар беше изпуснал, а след като ги остави до него, отново се издигна нагоре. Когато най-сетне събра всичко, той лекичко се приземи до варварина.

— Не очаквах да те видя тук — рече Уолфгар.

— Аз също — отвърна Робилард. — Бях сигурен, че ще избереш южния път. Дори изгубих облога, който бяха направил с Донарк, кормчията.

— Парите ли си искаш? — сухо попита варваринът.

Робилард сви рамене:

— Може би някой друг път. Нямам особено желание да оставам в тази отвратителна пустош повече, отколкото трябва.

— Е, аз си върнах вещите, а и не съм тежко ранен — заяви Уолфгар и като изпъчи масивния си гръден кош, вирна брадичка — магьосникът бе свободен да си върви още сега.

— Но не си открил другарите си — обясни Робилард. — И надали ще успееш без моя помощ. Така че — ето ме тук.

— Защото си ми приятел?

— Защото капитан Дюдермонт е твой приятел поправи го магьосникът и изсумтя, виждайки ироничната усмивка на Уолфгар.

— Имаш ли магии, с които да ги намериш? — попита варваринът.

— Имам магии, с които можем да прелетим на планината — обясни Робилард. — Както и такива, с които можем да се придвижваме от място на място. Така много бързо ще проучим всички живи същества, които се навъртат наоколо. Остава ни единствено да се надяваме, че приятелите ти са сред тях.

— А ако не са?

— Тогава ти предлагам да се върнеш в Града на бездънните води.

— На борда на „Морски дух“?

— В Града на бездънните води — натърти магьосникът.

Уолфгар сви рамене. Не искаше да влиза в спор, който можеше да се окаже безсмислен — смяташе, че Дризт и останалите са тръгнали да търсят Щитозъб, а в такъв случай най-вероятно бяха някъде тук, живи и невредими.

Все още не бе напълно сигурен, че изборът, който бе направил в Лускан, е правилен; все още не бе сигурен, че е готов за това и че наистина го иска. Как ли щеше да реагира, когато отново ги видеше? Какво щеше да каже на Бруенор и какво щеше да стори, ако джуджето, твърдо решено да брани Кати-Бри до смърт, се нахвърлеше отгоре му и се опиташе да го удуши с голи ръце? И какво щеше да каже на Кати-Бри? Как да я погледне в очите след онова, което й беше сторил?

Всички тези въпроси го връхлетяха едновременно сега, когато вероятността да намери някогашните си приятели, внезапно бе нараснала неимоверно.

Въпроси, на които той нямаше отговор. Не, Уолфгар нямаше никаква представа не само как ще го посрещнат те, но и какво ще стори самият той.

Когато най-сетне се откъсна от мислите си, варваринът видя, че Робилард го наблюдава с почти съчувствено изражение, нещо, което не му се беше случвало никога досега.

— Как успя да стигнеш дотук? — попита магьосникът и Уолфгар го изгледа недоумяващо. — Стъпка по стъпка — отвърна си сам Робилард. — И пак така ще продължиш. Стъпка по стъпка — ето как Уолфгар ще смаже демоните, които го измъчват.