Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Както досега, така и в бъдеще — отвърна Кати-Бри и двамата избухнаха в сърдечен смях, от който наистина имаха нужда.

Когато малко по-късно се върнаха в пещерата, откриха Бруенор да събира вещите им, навивайки дебелите одеяла на стегнати вързопи, докато Риджис разбъркваше яденето, което вреше над бурно пламтящия огън.

— Открихте ли някой път, по който да си струва да тръгнем? — попита ги Бруенор.

— Положението е еднакво както напред, така и назад — отвърна Дризт.

— Само дето ако сега тръгнем напред, после пак ще трябва да се връщаме — рече джуджето.

— Според мен трябва да продължим напред — обади се Кати-Бри. — Няма да открием никакви отговори в заспалия Окни, а аз искам отговори преди настъпването на пролетта.

— А ти какво ще кажеш, елфе? — настоя Бруенор.

— Знаехме, че ни предстои опасен и труден път, още когато тръгнахме от Лускан. Знаехме, че идва зима, така че снегът не бива и не може да ни изненадва.

— Но все пак се надявахме да открием глупавите му пирати преди това — вметна Бруенор.

— Надявахме се, но надали можехме да го очакваме — възрази Дризт и погледна към Кати-Бри. — Аз също нямам никакво желание да прекарам цялата зима, тревожейки се за Уолфгар.

— Много добре! — съгласи се Бруенор най-неочаквано. — Нека снегът ни затрупа и тогаз Уолфгар ще прекара зимата, тревожейки се за нас!

След това се впусна в дълъг, едва доловим низ от ругатни и проклятия, както си му беше навик, което накара останалите трима да се спогледат и да си намигнат, усмихнати многозначително.

Изведнъж роптаенето на Бруенор беше изместено от друг, по-силен шум, който изпълни въздуха и напълно прикова вниманието им.

В средата на пещерата се появи и засия вертикална синя линия, висока повече от два метра. Преди приятелите да успеят да направят или кажат каквото и да било, линиите станаха две и бързо се раздалечиха, свързани от новопоявила се хоризонтална ивица.

— Магически портал! — извика Риджис и като се хвърли настрани, пропълзя в сенките и извади малкия си боздуган.

Дризт пусна ониксовата статуетка на пода, готов да повика Гуенивар, веднага щом се наложи. След това двамата с Бруенор застанаха пред портала с оръжия в ръце, а Кати-Бри отстъпи назад и встрани, постави стрела и опъна тетивата на Таулмарил.

Междувременно порталът се бе оформил напълно — три искрящи, светлосини линии, откъм които се разнасяше слабо жужене.

После от него излезе слаб силует, облечен в тъмносини одежди. Бруенор изрева и вдигна осеяната си с безброй резки секира, а младата жена опъна още малко тетивата на лъка си.

— Робилард! — възкликна Дризт, миг по-късно Кати-Бри също го позна.

— Приятелят на Дюдермонт? — попита Бруенор.

— Какво правиш… — започна Дризт, ала така и не довърши, видял как зад магьосника се появява внушителна фигура, която познаваше твърде добре.

Пръв проговори Риджис, тъй като останалите и най-вече Бруенор, като че ли бяха напълно онемели:

— Уолфгар?

Ужасяващ вопъл, първичен и отчаян, отекна между каменните стени и проникна до самото сърце на планината.

Ле’лоринел прекъсна тренировката си, сведе върховете на оръжията към пода и погледна към коридора, из който продължаваше да ечи окаяното стенание.

— Какво става? — попита, видял някой да притичва покрай отворената врата на стаята му.

Джул Пепър, предположи Ле’лоринел и се затича след нея. Последва я чак до просторните пещери, които се намираха точно под покоите на Шийла и най-приближените й помощнички и в които живееха Чогуруга и Блуг.

Ле’лоринел беше принуден да се наведе рязко, докато влизаше, за да избегне стола, който полетя към главата му и се разби в каменната стена зад него. После отново се разнесе потресаващото стенание отпреди малко и когато погледна към Чогуруга, от чиито гърди се бе откъснало то, Ле’лоринел разбра, че човекоядката плаче.

В средата на залата лежеше подпухналото тяло на млад и силен людоед. Шийла Крий и Белани стояха над него, а в краката им, положил грозна глава върху гърдите на мъртвото чудовище, бе коленичил още един людоед. Ле’лоринел предположи, че това трябва да е Блуг, но после зърна огромния звяр да наднича от другия край на стаята, с изражение на болезнена тревога, което, както почувства елфът, не бе нищо друго, освен не особено убедителна преструвка.

В действителност, изведнъж осъзна Ле’лоринел, съвсем не бе изключено именно Блуг да бе сторил това на сина си.

— Батунк! Детето ми! — ридаеше Чогуруга, проявявайки крайно необичайна за расата си скръб. — Батунк! Батунк!

Шийла Крий отвори уста, за да каже нещо, може би да се опита да я утеши, ала в този миг людоедката изпадна в нов пристъп на ярост и като грабна един от огромните камъни в огнището, го запрати към стената (и то застрашително близо до главата на побързалия да приклекне Блуг, както Ле’лоринел не пропусна да забележи).

— Открили тялото на Батунк близо до един военен пост на север — обясни Белани, приближавайки се до новодошлите Джул и Ле’лоринел. — Изглежда, че още няколко от нашите са били убити.

И като кимна към коленичилия людоед, добави:

— А пък онзи там, Покър, решил, че ще е добре да го върне.

— Но ти май не смяташ така — отбеляза Джул.

Магьосницата сви рамене, сякаш всичко това слабо я интересуваше.

— Погледнете я само! — рече тя в отговор и вирна брадичка към Чогуруга. — Нищо чудно да избие половината людоеди в залива. Или пък самата тя да бъде убита от Блуг.

— Или от Шийла — подхвърли Джул, тъй като за всички беше очевидно, че Шийла започва да губи търпение.

— Е, да, съществува и такава опасност — съгласи се безстрастно Белани.

— Как е станало? — намеси се Ле’лоринел.

— Не е чак толкова необичайно — отвърна магьосницата. — Всяка година губим по неколцина людоеди, особено през зимата. Глупаците му с глупаци така и не се научиха да поставят здравия разум пред желанието да мачкат и убиват. Войниците от поселищата край Гръбнака на света са корави и опитни и съвсем не са лесна плячка, дори за чудовища като тези на Чогуруга.

Още докато Белани обясняваше, Ле’лоринел предпазливо пристъпи към подпухналия труп и след като се убеди, че за момента Шийла е успяла да обуздае Чогуруга, се наведе, за да го разгледа.

Миг по-късно усети как дъхът му секва. Тялото беше покрито с многобройни изкусно нанесени рани, голяма част от които бяха дело на закривено острие. Като острието на ятаган. Една синина върху бедрото на убитото чудовище привлече вниманието на елфа и той лекичко помести тялото, така че да вижда по-добре. Белегът несъмнено беше оставен от тъпата страна на деликатно извито оръжие, много подобно на двете остриета, които Ле’лоринел беше измайсторил за Туневек, докато го караше да играе ролята на Дризт До’Урден.