Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Не ме стискай така! — извика Робилард и полуръстът поразхлаби хватката си.

Не след дълго достигнаха морето и Робилард се спусна по-ниско. Водата бучеше под тях и се разбиваше в острите скали, побелели от пяна, вълните яростно се нахвърляха върху каменистия бряг — битка, която се водеше хилядолетия наред. Въпреки че вече не бяха толкова високо, Риджис отново стисна магьосника с все сила.

Тънка ивица дим в далечината им подсказа, че там някъде гори лагерен огън и Робилард начаса свърна обратно към брега, като гледаше да се придържа зад най-близките върхове, в случай че наблизо има стражи. За изненада и облекчение на Риджис, Робилард се приземи върху един оголен от вятъра скален къс.

— Трябва да подновя магията за летене — обясни той. — Както и да направя още едно-две нови заклинания.

С тези думи Робилард извади няколко съставки от кесията на пояса си и се залови за работа. Няколко секунди по-късно изчезна.

Риджис изписка стреснато.

— Тук съм — успокои го гласът на магьосника и отново подхвана заклинание.

Същото заклинание, установи полуръстът и ето че след миг-два и той стана невидим.

— Ще трябва да се покатериш опипом в раницата веднага щом подновя магията за летене — рече Робилард, преди да продължи.

Много скоро двамата отново бяха във въздуха и макар Риджис да разбираше, че така са в по-голяма безопасност, в действителност се чувстваше много по-несигурен, просто защото не виждаше магьосника под себе си. Затова той с все сили се вкопчи в него, докато Робилард се носеше в посоката, откъм която бяха забелязали пушека. Не след дълго го видяха да се вие във въздуха, единствената разлика бе, че този път те идваха не от югозапад, а от северозапад.

Когато се приближиха още малко, установиха, че наистина става въпрос за пазачи. Бяха двамина — едър мъж и някакво чудовище — дребен людоед или пък човек, в чиито вени течеше и людоедска кръв. Бяха се свили около жалък огън, напален върху един висок хребет, час по час потриваха премръзналите си ръце и почти не поглеждаха към ветровития проход в клисурата под тях, който очевидно трябваше да пазят.

— Пленниците, които заловихме, споменаха някаква клисура — рече Риджис, достатъчно високо, за да може Робилард да го чуе.

В отговор магьосникът се понесе на север, чак до края на планинския хребет, след което се спусна в криволичещата клисура. Реката, текла тук преди хилядолетия, беше издълбала тесен пролом между високите, скални стени, които на места достигаха стотина метра. Дъното никъде не бе по-широко от шейсетина метра, ала щом започнеха да се издигат, стените бързо се раздалечаваха, така че на много места разстоянието от връх до връх бе повече от сто метра.

Докато прелитаха над двамата стражи, Робилард и Риджис забелязаха още двамина на отсрещното било, ала магьосникът се движеше прекалено бързо, за; да може Риджис да ги разгледа по-добре.

После Робилард и полуръстът се спуснаха надолу, а стените на клисурата прелитаха покрай тях с такава шеметна бързина, че горкият Риджис не можеше нито да си поеме дъх, нито да си събере мислите. Магьосникът забеляза още един страж, най-вероятно людоед, ала Риджис, прекалено замаян от главоломния полет, дори не можа да вдигне поглед натам.

Клисурата лъкатуши повече от триста метра, докато накрая, след поредния завой, двамата видяха развълнуваното море. Вдясно от тях земята беше покрита с купища остри камъни и назъбени скали. Вляво, на дъното на клисурата, се издигаше огромна, близо сто и петдесетметрова могила, по чиито склонове зееха многобройни отвори, включително и една доста просторна пещера в основата й.

Робилард я заобиколи и полетя към морето, след което рязко свърна наляво, за да мине откъм южната страна на могилата. Морското дъно беше осеяно с остри подводни скали, същински лабиринт, препречващ пътя на всеки кораб, дръзнал да навлезе в тези води. По самия бряг пък имаше още доста възвишения, които допълнително скриваха първата могила от погледа на всеки заблудил се моряк.

А там, върху южния й склон, зееше огромна пещера, достатъчно голяма, за да побере цял кораб.

Робилард мина покрай нея и продължи да обикаля могилата, издигайки се все повече и повече. Сега и двамата с Риджис забелязаха пътеката, която започваше близо до просторната пещера на южния склон и поемаше на изток. Последваха я и не след дълго се натъкнаха на врата, която надали беше единствената по протежение на пътеката, където на доста места имаше разположени стражи.

Робилард се издигна над източния склон и се спусна обратно в клисурата, където, за изненада и ужас на полуръста, се приземи в основата на могилата, близо до вдълбаната там пещера — достатъчно голяма, за да могат две каруци да минат едновременно през входа й.

Без да изпуска невидимия полуръст, Робилард се вмъкна в пещерата. Едва-що бяха влезли, когато до ушите им достигна гърленият брътвеж на трима людоеди.

— Трябва да има по-добър начин да проникнете вътре, когато дойдете с елфа и останалите — прошепна Робилард в ухото на Риджис, който едва не подскочи, но за щастие успя да се овладее, преди да изпищи и да привлече вниманието на пазачите. — Стой тук — добави магьосникът и изчезна нанякъде.

Риджис остана съвсем сам и макар да беше невидим, изведнъж се почувства съвсем малък и ужасно уязвим.

— Едва не ме уби с онова първо хвърляне! — рече Дризт и двамата с Кати-Бри се усмихнаха доволно, когато Уолфгар се засмя.

Бяха се отдали на спомени за отминалите времена, приятен разговор, подхванат от елфа в опит да разчупи ледовете и да накара варварина да излезе о черупката, в която се бе затворил. С появата на Уолфгар, в пещерата се беше възцарила неловкост, очевидна както от смръщеното лице на Бруенор, така и от явно напрегнатото изражение на варварина.

Разказваха историята за първата битка на Дризт и Уолфгар в бърлогата на великан на име Едноустия. Двамата приятели дълго бяха тренирали заедно и добре познаваха бойните си стилове, дотам, че те често се допълваха до съвършенство и все пак, както Дризт току-що бе признал, понякога успехът бе идвал не заради техните усилия, а просто защото късметът им проработваше.

Въпреки че Бруенор все така мълчеше и се мръщеше, елфът продължи със спомени за дните, прекарани в Долината на мразовития вятър, за приключенията, преживени заедно, за изковаването на Щитозъб (тук и Уолфгар, и Бруенор видимо потрепнаха), за пътешествието им до Калимпорт, за да спасят Риджис, за връщането им обратно на североизток в търсене на изгубените Сребърни зали. Дори Дризт остана изненадан от това колко много бяха преживели заедно и от силата на приятелството, свързвало ги някога. Понечи да заговори за идването на Мрачните в Митрал Хол и за трагичния сблъсък, който им бе отнел Уолфгар, ала после размисли и се отказа.