Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Не ми се ще да оставяме никакви врагове зад гърба си — обясни Дризт.

— И какво? Искаш да намерим проклетата твар и да я убием? — изръмжа Бруенор.

Дризт поклати глава:

— Поне трябва да разберем къде е. Дали ще го убием, или не, ще зависи от много неща.

— И най-вече от това докъде стига глупостта ни — промърмори си Риджис под носа.

Единствената, която го чу, бе Кати-Бри, застанала съвсем наблизо. Тя погледна към него и му намигна, а той сви рамене в отговор.

Без да дочака съгласието им, Дризт се отправи напред, следвайки широката пътека, оставена от странното и могъщо създание, което бе в състояние така да нагорещи гръбнака си, че да стопи не само снега под себе си, но и плътта на доближилите го твърде много врагове. Откриха звяра в една плитка долчинка не много далеч оттам. Той тъкмо поглъщаше последната дива коза, която бе заловил, а тялото му все още излъчваше топлина заради възбудата от лова и последвалия пир.

— Няма да ни създава грижи — отбеляза Уолфгар. — Полярните червеи се хранят нарядко и щом задоволят глада си, не търсят нова плячка.

— Така е — съгласи се Дризт и ги поведе обратно към тяхната пътека.

По това време във въздуха вече прехвърчаха снежинки, ала Риджис им каза да не се тревожат, тъй като бе успял да различи в далечината причудливия планински връх, който се издигаше в северния край на една клисура.

Снегът все още беше слаб, когато петимата достигнаха пътеката, тръгваща от подножието на върха, отвъд който се бе ширнала клисурата. Риджис подробно им описа както пътя през нея, така и местата, където най-вероятно бяха разположени стражи, а след това им показа могилата, която се извисяваше далеч на юг и отново им обясни какво представлява тя и откъде минава пътеката, която я опасва. Пътека, по чието протежение имаше поне една врата, напомни им той.

Когато свърши, Риджис погледна към Дризт и кимна.

— Освен това имаше още един, по-таен вход — рече той.

— Мислиш, че ще е най-добре да се разделим ли? — не особено убедено попита Бруенор и се обърна към Дризт. Последната забележка на полуръста беше хвърлила мрачния елф в дълбок размисъл.

Дризт се поколеба. Обикновено се биеха всички заедно, рамо до рамо, и резултатите бяха отлични. Ала онова, което им предстоеше сега, не беше обикновено нападение. Този път тръгваха срещу добре укрепена вражеска твърдина, без съмнение надеждно подсигурена и отлично охранявана. Ако някой от тях успееше да се промъкне вътре и да заеме позиция в тила на врага, несъмнено можеше да нанесе сериозна вреда.

— Всяко нещо с времето си — рече Дризт най-сетне. — Нека първо видим как ще се справим със стражите в клисурата, в случай че има такива.

— Поне неколцина са — отвърна Риджис. — С Робилард ги видяхме, докато прелитахме отгоре. Най-малко по двама от двете страни на пролома. Не ми изглеждаха сякаш се канят да си тръгнат.

— Значи трябва да намерим друг път — обади се Уолфгар. — Ако нападнем пазачите от едната страна онези отсреща несъмнено ще предупредят всички в клисурата много преди да стигнем до тях.

— Освен ако Кати-Бри не използва лъка си… — започна Риджис, ала младата жена измери с поглед разстоянието между двете стени на пролома и поклати глава, още преди той да успее да довърши.

— Не бива да оставяме никакви врагове зад гърба си — реши Дризт. — Аз ще тръгна надясно, а вие вървете наляво.

— Ама че глупост! — изсумтя Бруенор. — Може и да се справиш с двамина полулюдоеди, че даже и с двама истински людоеди, но никога няма да го направиш достатъчно бързо, за да им попречиш да извикат и да предупредят онез’ отсреща.

— Значи трябва да прикрием истината за нападението си — отсече Кати-Бри и погледна на северозапад, а лицето й придоби решително изражение. — Червеят не е гладен, но туй не означава, че не можем да го ядосаме.

— Етинг? — попита един от полулюдоедите, които бранеха източния склон, и се почеса по въшлясалата глава, докато гледаше как двуметровото същество се приближава към него.

Имаше две глави, значи трябва да бе от рода на етингите, въпреки че едната от главите приличаше повече на човешка и имаше руса коса, докато другата, с рошава рижа коса и също толкова гъста рижа брада, изглеждаше точно като главата на някое джудже.

— Хъ? — дойде да види какво става и вторият пазач.

— Наоколо не живеят етинги — обади се третият, докато се грееше на огъня.

— Е, ето че сега идва един — настоя първият.

И наистина, двуглавото създание бързо се приближаваше. То не беше въоръжено и по нищо не личеше, че се кани да ги нападне, но въпреки това стражите вдигнаха своите оръжия и му извикаха да спре.

То се подчини, едва на няколко крачки от тях и зяпна тримата пазачи с неприкрито самодоволна усмивка на двете си глави.

— К’во правиш тука? — попита един от полулюдоедите.

— Тъкмо се канехме да се махнем! — извика рижата глава.

Челюстите на чудовищата увиснаха миг по-късно, когато едрият човек (а той наистина беше човек!) захвърли настрани одеялото, с което се бе заметнал, а рижото джудже скочи от раменете му и се претърколи настрани. Мъжът пък отскочи на другата страна. Кълбо гъста пара изригна там, където допреди малко бе стоял мнимият етинг и се спусна право върху стражите.

Те изкрещяха, ала полярният червей вече бе пробил снегът и заплашително се издигна над тях. — Какъв ти етинг, идиоти такива! — изрева полулюдоедът до огъня и с типична за расата си лоялност хукна на юг, към сигурността на могилата.

Не бе направил и три крачки, когато струйка синя светлина проряза въздуха и в бедрото му се заби стрела. Звярът се олюля, изрева от болка, и така и не видя как рижото джудже се хвърли отгоре му с брадва в ръка. Накрая, просто за всеки случай, то с все сила стовари щита си в лицето на падналото чудовище, оставяйки съвсем ясен отпечатък от халба с пенливо пиво върху бузата му.

Черпейки увереност от шума на битката, който долиташе зад гърба му, Риджис бавно се катереше по насрещната стена на клисурата, точно под ръба, така че пазачите да не го видят. Двамата с Дризт бяха оставили другите трима при западната стена, а после и те се бяха разделили — елфът щеше да заобиколи стражите и да ги нападне откъм гърба, докато той самият предпочете стената.

Усмивката на Дризт, когато се разделяха, красноречиво говореше, че той не очаква особена помощ в предстоящата битка и че според него полуръстът иска само да си намери някое скришно местенце. Ала Риджис имаше напълно готов план и почти бе достигнал мястото, където смяташе да го приведе в действие — солидна маса лед и втвърден сняг, издадена над дъното на клисурата.

Той се промъкна под нея, като много внимаваше да се придържа плътно до каменната стена, и започна да удря основата й с малкия си боздуган.