Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Риджис кимна, когато го видя да изважда ръката си и да потрива пръсти. Пепел. Това беше естествен комин, същият, за който Робилард му бе разказал, докато се връщаха при останалите в пещерата и който Риджис бе описал на Дризт.

Елфът влезе пръв. Преди Риджис да осъзнае какво точно го очаква, преди да успее да събере целия си кураж, зад гърба му се разнесоха гласове.

Без изобщо да се колебае, той се хвърли в мрака и се закатери нагоре след приятеля си.

Дризт изведнъж се почувства така, сякаш се бе завърнал в Подземния мрак, онова безпощадно място, където трябваше винаги да бъде нащрек, с изострена до краен предел сетива, ако искаше да оцелее. До слуха му достигаха най-различни звуци — някъде капеше вода, камъни се триеха един в друг, далеч под тях се носеха викове и си пробиваха път през пукнатините в скалните стени. Елфът не просто чуваше всички тези звуци, той ги усещаше във върховете на пръстите си, докато се катереше нагоре, бавно, за да не остави Риджис сам. Отраснал в Подземния мрак, който изобилстваше от подобни естествени улеи и където дори острото зрение на полуръстовете беше безсилно, Дризт можеше да се изкачи до върха на този комин със същата лекота, с която Риджис би тичал из някоя огряна от звездите поляна.

Елфът се дивеше на камъка под себе си. С цялото си същество усещаше живота на могилата, огласяна някога от екота на течаща вода. Стените бяха достатъчно гладки, за да улеснят изкачването му, но не толкова, че да му пречат.

Той се движеше с лекота, безшумен и с изострени сетива.

— Дризт! — чу шепот под себе си и разбра, че Риджис не може да продължи.

Елфът се върна назад и протегна единия си крак, така че приятелят му да се улови за него.

— Трябваше да си остана с другите! — промърмори Риджис, когато най-сетне успя да преодолее мястото, което го затрудняваше.

— Празни приказки — отвърна Дризт. — Не усещаш ли живота на планината? И тук ще намерим начин да окажем помощ на останалите, навярно — решителна помощ.

— Та ние дори не знаем дали битката изобщо ще стигне дотук!

— Даже да не стигне, враговете ни със сигурност няма да ни очакват зад себе си. Да вървим!

И те продължиха, все по-нависоко и по-нависоко в сърцето на могилата. Не след дълго чуха груби, людоедски гласове, които ставаха толкова по-силни, колкото по-нагоре се изкачваха.

Малко по-късно достигнаха до не особено дълъг страничен тунел, който се спускаше леко надолу. От другия му край, заедно с гласовете на чудовищата, идваше топлина.

Дризт изчака Риджис да се изравни с него и продължи по този тунел, докато не се озова до отвор, през който се виждаше масивно огнище с едва-едва тлееща жарава.

Благодарение на удобния ъгъл, Дризт можа да надникне незабелязано в стаята — огромно помещение, в което трима людоеди (включително и една жена, с виолетова кожа и екзотичен вид) се суетяха напред-назад, препасваха колани и изпробваха оръжия.

В отсрещния край на стаята елфът ясно различи друг коридор, който също се изкачваше нагоре.

— Нагоре — прошепна Дризт, когато се върна при Риджис. След като намокри ризата си с вода от манерката, която носеше на кръста си, той я придърпа, така че да покрие долната част на лицето му.

После помогна на Риджис да стори същото (по някакъв начин трябваше да се предпазят от дима) го поведе напред.

Не бяха изминали повече от десетина метра, когато достигнаха своеобразен кръстопът. Основният комин продължаваше нагоре, ала на това място, и различни височини и под различни ъгли, от него се отделяха пет нови тунела, от които полъхваше топлина и идваше малко пушек. Тези коридори очевидно бяха изкуствено създадени и то не от груби, людоедски ръце.

След като даде знак на Риджис да го последва предпазливо, Дризт пое по коридора, който според него се придържаше най-много на север.

Огънят в долния му край гореше по-силно, отколкото онзи в стаята на людоедите, но за щастие цепениците бяха добре изсъхнали и нямаше много дим. Коминът обаче бе по-стръмен от предишния и Дризт не можеше да види какво става в стаята под тях.

Без да се колебае, той завърза дългата си коса на тила и я намокри, после коленичи и като си пое дълбоко дъх, запълзя с главата напред, досущ като някой паяк, докато най-сетне успя да надникне изпод ръба на комина. Под него огънят пращеше и хвърляше искри, които пареха лицето му.

Стаята се оказа съвършено различна от онази с трите чудовища в нея. Тук имаше меки килими, хубави мебели и огромно легло. Зад открехнатата врата на отсрещната стена се виждаха маси, отрупани със стъкленици и най-различни уреди, каквито можеха да се срещнат в някоя алхимическа работилница. На далечната стена на това второ помещение имаше тежка врата, иззад която се процеждаше дневна светлина.

Дризт беше заинтригуван, ала не можеше да остане в това положение твърде дълго и беше принуден да се отдръпне от огъня.

Върна се при Риджис и му описа какво е видял.

— Трябва да излезем навън и да се опитаме да открием останалите — рече полуръстът.

Дризт тъкмо се канеше да кимне в знак на съгласие, когато откъм един от другите тунели долетя гръмовен рев:

— Блуг смачка! Няма вземе нов чук на Блуг!

Без да губи и миг, Дризт се хвърли натам, следван по петите от Риджис. Този път огънят под улея бе почти угаснал и Дризт начаса подаде глава навън.

Там, стиснал Щитозъб като да бе перце, стоеше огромен, грозен и свиреп людоед, а до него изящен елф с меч в ръка се опитваше да го успокои.

Без дори да дочака Риджис, Дризт скочи в огнището, прекрачи жаравата и безстрашно пристъпи в стаята.

Тримата приятели тичаха по хребета, колкото им държаха краката. Принудени бяха да се отдръпнат от ръба, когато от могилата изскочи цял отряд подкрепления, а не след дълго им се наложи да се отклонят още повече, когато нова група чудовища излязоха от могилата и поеха над нивото на билото, направо през снега.

— Вътре сигурно гъмжи от тях — подхвърли Кати-Бри.

— Още една причина да влезем! — изръмжа Бруенор.

— Дризт и Риджис навярно вече са там — добави и Уолфгар.

С лък в ръка, Кати-Бри кимна решително и даде знак да продължат напред.

— Няма ли да повикаш котката? — попита Бруенор.

Кати-Бри сведе поглед към кесийката с ониксовата статуетка, която висеше на кръста й.

— Когато наближим — отвърна тя и Бруенор, който й имаше пълно доверие, кимна и се втурна след Уолфгар.

Изведнъж варваринът, поотдалечил се напред, рязко се наведе, за да избегне людоеда, който скочи от върха на могилата, прехвърли неголямата пропаст, деляща го от билото, и връхлетя отгоре му със сопа в ръка.

Уолфгар с лекота избегна нападението и с все сила изрита противника си в рамото, като в същото време му нанесе удар с тежката си алебарда. Чудовището понечи да се обърне, ала вместо това се олюля и политна напред, когато брадвата на Бруенор строши капачката на коляното му. Виейки от болка, то се свлече на земята.