Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Не след дълго чудовището се сгромоляса на пода и остана да лежи там съвършено неподвижно.

Дризт отмести очи от падналото тяло и впери поглед в елфа с маската. Остриетата на ятаганите му бяха сведени надолу, ала той бе нащрек, все още несигурен какви са намеренията и мотивите на непознатия.

— Може би съм приятел — тонът на елфа беше жлъчен и неискрен. — А може би от години копнея да те убия и жалките усилия на Блуг ми дойдоха до гуша.

Докато елфът говореше и той, и Дризт бавно обикаляха около тялото на людоеда, всеки от тях използвайки го, за да държи другия настрани.

— Изглежда само ти знаеш кое от двете е вярно — отбеляза Дризт и елфът с маската се изсмя подигравателно.

— Прекалено дълго чакам този ден, Дризт До’Урден — бе неочакваният му отговор.

Дризт си пое дълбоко въздух. Това бе открито предизвикателство, изречено от някого, който навярно знаеше много за уменията и славата на мрачния елф и който най-вероятно се бе готвил дълго за тази схватка. Дризт знаеше, че има пред себе си противник, когото не може да си позволи да подцени (та нали с очите си бе видял умелите му, изящни движения срещу Блуг!), но освен това не бе забравил, че залогът е прекалено висок и че приятелите му разчитат на него.

— Сега не е моментът за уреждане на лични сметки — рече той.

— Напротив — отвърна елфът с маската. — Точно както го предвидих.

— Риджис! — извика Дризт и като улови двата си ятагана с една ръка, се втурна напред, сграбчи Щитозъб и го запрати в огнището.

Риджис изскочи от комина, спирайки само за миг, колкото да види как непознатият елф се нахвърля върху Дризт с меч и кама в ръце.

Ала Дризт мълниеносно се отдръпна и като вдигна двата си ятагана, зае безупречна отбранителна позиция.

Риджис разбра, че за него няма място в този титаничен сблъсък, затова побърза да вдигне чука и се върна обратно в комина, насочвайки се към привидно празната стая, покрай която бяха минали на идване.

Вятърът беше на тяхна страна и в крайна сметка отнесе отчаяния зов на Уолфгар до ушите на Кати-Бри. Младата жена веднага разбра, че приятелят й е в беда — съвсем ясно чуваше шума от битката върху могилата, а и с очите си виждаше как полулюдоедът, който бе паднал от пътеката, упорито се катери обратно.

Ала Кати-Бри, която бе прескочила тясното дефиле и бе достигнала криволичещата пътека, не можеше да мръдне от мястото си заради пороя от стрели, които идваха нейде отгоре.

Междувременно Гуенивар най-сетне се бе материализирала напълно, но преди младата жена да успее да изрече каквато и да било команда, в тялото на силното животно се заби стрела и с гръмовен рев на уста то се втурна нанякъде.

Кати-Бри се залови за работа, използвайки всяка възможност да изскочи от прикритието си и да изпрати някоя и друга стрела в редиците на врага Среброперите й стрели минаваха дори през камък и единствено по виковете на изненада и болка, които се разнасяха, тя разбираше, че е улучила. Ала лъконосците бяха твърде много, а тя бе хваната натясно и не можеше да стигне до Уолфгар.

Все пак, при едно от поредните си показвания успя да улучи в бедрото полулюдоеда, който се катереше обратно към варварина, и той отново полетя, надолу по склона.

Това обаче й струва скъпо — самата тя получи стрела в рамото и политна назад с болезнен вик. Предпазливо опипа дръжката на стрелата, после прехапа устни и я стисна по-здраво. Ръмжейки яростно, за да не се предаде на болката, тя натисна, докато стрелата не излезе навън, а след това извади парче плат от раницата си и го стегна около раната.

— Къде си, Бруенор? — прошепна младата жена, борейки се с напиращото отчаяние.

Дали не се бяха събрали след толкова време само за да бъдат разделени отново, този път — завинаги.

— О, отиди при него, Гуен! — тихичко се помоли Кати-Бри и като стисна зъби, постави нова стрела в тетивата.

Биеше се безпогрешно, воден единствено от войнските си инстинкти, без гняв и без страх. Ала отгоре му се сипеха удар след удар и макар че никоя от раните му не бе особено сериозна, той знаеше, че е въпрос на време — на много малко време! — преди те да станат твърде много и да го прекършат. Извиси глас към Темпос, надявайки се, че така е правилно, че е подобаващо да пее възхвали на своя бог, докато умира.

Защото това несъмнено беше краят на сина на Беорнегар — притискан все по-натясно от рижата жена и чудовището, докато собственото му оръжие бързо се трошеше в ръцете му, а поредният враг вече се задаваше зад гърба на другите двама.

Никой не би могъл да му се притече на помощ навреме.

Но поне щеше да умре достойно, в битка, и това го правеше щастлив.

Оръжието на рижата жена за пореден път потъна в тялото му. Той се завъртя, за да отбие следващия удар на людоеда и още докато се обръщаше, разбра, че това е краят — току-що бе оставил пролука в защитата си, напълно достатъчна, за да успее Шийла Крий да го посече.

Той погледна назад, за да види фаталния удар.

Истински доволен за първи път от дълги години насам, Уолфгар се усмихна.

Силни викове на изненада нейде над главата й накараха Кати-Бри да се престраши да излезе от прикритието си.

Огромната пантера се носеше право към редиците на лъконосците и макар в тялото й да се забиваха стрела след стрела, тя нито забави крачка, нито се отклони от пътя си. Кати-Бри начаса се възползва от положението и изпрати стрела в главата на един от мъжете, после стори същото с другиго.

Прицели се за трети изстрел, ала нарочно се забави, тъй като в този миг Гуенивар се вряза в групата мъже и ги разпръсна. Един от тях опита да се изкатери нагоре по склона, ала тежка черна лапа го перна през крака и го смъкна обратно.

Друг от стрелците скочи през ръба и се затъркаля, предпочитайки да падне пред това да свърши в ноктите на страховитата пантера. Отчаяно се мъчеше да овладее падането си и най-сетне успя, спирайки върху една скална площадка.

Право пред погледа на Кати-Бри.

Поне смъртта му беше бърза.

Ударът на Шийла Крий щеше да го довърши, в това нямаше никакво съмнение. Мечът й се спусна към сигурната си цел.

Ала така и не я достигна, тъй като в този миг около кръста на Шийла се обвиха два крака, а във врата й се забиха две остри ками.

Опитната жена рязко се наведе напред, така че нападателят й се преметна над нея и тупна от другата й страна.

— Морик, ти, подло псе! — ревна тя, когато видя лусканеца да се претъркулва през глава и да застава до Уолфгар, стиснал окървавените си ками.

Шийла отстъпи назад с препъване, черпейки надежда от появата на още неколцина от своите бойци в тунела.

— Убийте ги и двамата! — кресна тя и потъна обратно в могилата.