Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Също като в доброто старо време, а? — подхвърли Морик.

Прекалено слисан, Уолфгар, който вече се бе заел да отбива атаките на людоеда, само поклати глава.

— Също като в доброто старо време, нали? — повтори Морик и се нахвърли върху двама пирати.

— Тогава рядко печелехме битките си — напомни му Уолфгар и беше напълно прав — дори с неочакваната поява на Морик съвсем не можеше да се каже, че съотношението на силите се е изравнило.

Ятаганите на Дризт описваха светкавични кръгове и отбиваха всички удари на елфа с маската, като в същото време постепенно променяха ъгъла си и от отбранителни ставаха все по-нападателни, принуждавайки елфа да отстъпва назад.

— Много добре — поздрави елфът своя противник и с лекота прескочи краката на падналия Блуг.

— Таиш такава ненавист към мен, а аз дори не знам името ти — отбеляза Дризт.

Елфът се разсмя.

— Наричат ме Ле’лоринел. Това е единственото име, от което се нуждаеш.

Дризт поклати глава, без да сваля поглед от тези пламнали очи, които му бяха така познати.

После Ле’лоринел се хвърли напред и схватката продължи с удвоена ярост.

Мечът му се стрелна към главата на Дризт и той вдигна ятаган, за да го отбие. В отговор Ле’лоринел провря меча си под извитото острие на своя противник и замахна с камата, която държеше в лявата си ръка. Превъзходно изпълнено движение.

Ала Дризт беше по-добър. Вместо да се опита да спре камата с другия ятаган, той се претърколи надясно и замахна с оръжието си, отбивайки меча на Ле’лоринел, принуждавайки го да промени позицията си, а с това — и движението на камата.

Миг по-късно вторият му ятаган описа широка дъга и се спусна към Ле’лоринел…

… само за да отскочи от тялото му. Със същия успех Дризт би могъл да се опита да прониже някой камък.

Той се хвърли настрани, гледайки изпитателно противника си, по чието лице плъзна широка усмивка. Мрачният елф и преди бе виждал тази магия и сега веднага я разпозна. Нима непознатият, освен войн, бе и магьосник?

Дризт прескочи окървавеното тяло на Блуг и отстъпи към огнището.

Без да престава да се усмихва ехидно, Ле’лоринел вдигна ръка и прошепна нещо, което Дризт не можа да чуе. От пръстена изригна струя светлина и движенията на Ле’лоринел изведнъж станаха още по-бързи, допълнително ускорени от новата магия.

О, да, елфът бе отлично подготвен.

Риджис пусна Щитозъб върху горящите цепеници, след това допълзя до ръба на комина, обърна се с главата напред и като се улови за ръба, изскочи навън. Докато прецапваше колкото се може по-бързо през огъня, си помисли какъв късмет има, че носи дебели, зимни ботуши, а не е бос, както обикновено.

Погледът му бързо обходи стаята, която се оказа точно такава, каквато Дризт я беше описал. Риджис извади Щитозъб от огъня и се запъти към открехнатата врата насреща си.

Мина през нея, без да вдига никакъв шум, и се озова в нещо като алхимическа лаборатория. Тук имаше още една врата, през която се процеждаше дневна светлина.

Риджис се втурна към нея, сграбчи бравата и я отвори.

Изведнъж усети как го облива изпепеляващ дъжд от малки взривове. Той изпищя и изтича навън. От другата страна на вратата имаше естествена скална тераса, от която полуръстът нямаше къде да избяга.

За сметка на това съвсем ясно видя битката, която кипеше под нея и то сравнително наблизо. Крещейки с цяло гърло името на Уолфгар, той запрати Щитозъб натам, колкото се може по-силно (което не бе кой знае колко).

После, без дори да види къде ще се приземи чут кът, се втурна обратно в тясната работилничка. Сега вече видя магьосницата, чиято магия за невидимост бе престанала да действа. Тя се взираше в него от другия край на стаята, без да прекъсва следващото заклинание, което беше подхванала.

Риджис изскимтя и изтича в другата стая. Първо: се насочи към комина, ала после размисли и се втурна към входната врата.

Внезапно въздухът около него натежа от безброй дълги, лепкави нишки. Той отново промени посоката си и се насочи към огнището, надявайки се, че пламъците ще разтопят магическите нишки и ще го освободят. Те обаче се затегнаха още повече и той така и не стигна до огъня.

Напълно безпомощен, впримчен така, че не можеше дори да си поеме дъх, Риджис видя как магьосницата тръгва към него с кама в ръка.

Още един от лъконосците падна сразен. Без да обръща внимание на изгарящата болка и тежестта в рамото, Кати-Бри постави нова стрела в тетивата.

Още мъже с лъкове в ръце се появиха над Гуенивар и младата жена се прицели. В този миг обаче забеляза раздвижване върху една площадка високо над мястото, където Уолфгар се биеше със своите противници.

Тази позиция беше много опасна за тях и Кати-Бри веднага се обърна натам и замалко не стреля.

После видя, че това е Риджис, който хвърли Щитозъб и отново изчезна във вътрешността на могилата.

Кати-Бри затаи дъх. За миг се уплаши, че бойният чук ще се изтърколи чак до долу и ще потъне в морето, ала той се задържа върху една скална тераса високо над брега.

— Повикай го! — настойчиво закрещя младата жена. — Повикай го!

С един поглед към площадката, върху която Гуенивар все още се разправяше със стрелците, тя се втурна нагоре по пътеката.

Дризт приклекна на едно коляно до огнището и като пусна ледения си ятаган на пода, бръкна в огъня и извади един пламтящ въглен. Запрати го срещу елфа, после извади още един и още един. Първите два улучиха целта си, третият срещна оръжието на Ле’лоринел, но вместо да го отбие, елфът успя само да го разсече, получавайки нови два удара.

Никой от тях не бе особено сериозен, никой нямаше да му навреди, дори и ако каменната кожа я нямаше, ала всеки от тях отнемаше по малко от силата на защитната магия.

— Много хитро, мрачни елфе! — поздрави Ле’лоринел своя враг и се нахвърли отгоре му с меч в ръка.

Дризт сграбчи ятагана си и уж понечи да се изправи, ала вместо това се хвърли на пода и ритна с все сила.

Кракът му закачи пищяла на Ле’лоринел, ала после Дризт бе принуден да се претърколи настрани и назад. Изправи се плътно до стената и незабавно вдигна двата ятагана. Само след миг силен звън на оръжие отново огласи стаята.

Вкопчен в яростна схватка с людоеда, Уолфгар усещаше как алебардата всеки миг ще се разпадне в ръцете му.

Положението на Морик също не бе за завиждане — той все още се, биеше с двамата пирати, всеки от които стискаше остра закривена сабя в десницата си.

— Обречени сме! — извика лусканецът.

— Защо тогава ми се притече на помощ? — извика в отговор Уолфгар и Морик усети как думите му присядат.

Защо наистина се бе обърнал срещу Шийла Крий? Дори след като отново бе станал видим, някъде върху склона под стаята на Чогуруга, пак нямаше да му е трудно да си намери скришно местенце, където да дочака края на битката. Проклинайки се за безумното, както му се струваше сега, решение, Разбойника се хвърли напред, размахвайки двете си ками. Обърна се рязко, още докато се приземяваше, и тъмният му плащ се развя зад него.