Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Озова се там само за миг и със задоволство усети как ятаганът му се удря в неумело вдигнат за защита меч.

Ле’лоринел бе допуснал грешка, помисли си Дризт, позволявайки битката да вземе обрат, който облагодетелстваше толкова много него, отрасналия в Подземния мрак.

Ударите му започваха отдалеч, както отляво, така и отдясно, за да не може противникът му да излезе извън обсега им.

Още два мълниеносни замаха от двете страни, после Дризт рязко се завъртя и изнесе десния си ятаган напред.

Победата му бе сигурна — в това мрачният елф можеше да бъде уверен, веднъж разбрал от положението на меча и камата, че Ле’лоринел не може да се защити.

Ятаганът му потъна в тялото на невидимия елф.

В същия миг Дризт бе прободен дълбоко на съвсем същото място.

Неспособен да спре онова, което бе започнал, Дризт довърши удара си. Ятаганът му отскочи от ребрата на елфа, прониза белия му дроб и остави грозна рана върху гърдите му.

Съвсем същата рана зейна и върху неговите гърди.

Заслепен от изпепеляваща болка, Дризт политна назад и се препъна в крака на Блуг. Още тогава, докато падаше, мрачният елф разбра какво се бе случило, разпозна огнения щит, който противникът му бе използвал — пъклена магия, поразяваща всеки, успял да нанесе удар на онзи, който се осмелеше да я използва.

Дризт се свлече до стената и остана да лежи така, с пронизан бял дроб, а животът бързо го напускаше.

Насреща му Ле’лоринел също издъхваше, точно като него.

Еднакво настървени, Бруенор и Уолфгар нахлуха в просторната пещера. Уолфгар свърна настрани, за да пресрещне двама людоеди с тежки доспехи, Бруенор пък се зае с екзотична човекоядка с лилава кожа, с лъскав шлем и огромна коса в ръцете си.

Крайно предпазливо, Морик последва двамата приятели, но с нищо не показа, че възнамерява да се включи в битката.

Далеч по-нетърпелива да помогне бе Кати-Бри, която още с влизането си изпрати стрела в тялото на един от противниците на Уолфгар.

Това бе всичко, от което варваринът се нуждаеше, и той начаса се нахвърли върху другото чудовище и му нанесе три мълниеносни удара. Звярът някак си успя да отбие първите два, ала третият се стовари върху нагръдника му и той политна назад.

Уолфгар го последва, без да спира да размахва могъщия боен чук.

Първият людоед, макар и ранен, опита да се притече на помощ на своя другар, ала Кати-Бри изпрати още две стрели по него. Ревейки от болка и ярост, чудовището се втурна към нея.

— Прекрасно! — простена Морик и неволно извика, когато в устрема си звярът го закачи и го събори на пода.

Людоедът понечи да се нахвърли върху Кати-Бри, ала в този миг огромната пантера връхлетя отгоре му, забивайки зъби и нокти в грозното му лице. Чудовището се олюля и политна назад, обляно в кръв.

— Добро момиче! — благодари Кати-Бри на Гуенивар и като се завъртя, изпрати една стрела по людоедката, която Бруенор бе нападнал.

След това извади меча си. Преди да се втурне към приятелите си, хвърли бърз поглед на Морик, който се бе облегнал на стената и клатеше глава, без да може да повярва на очите си.

— Отлична работа — мърмореше той.

Приятелите на Уолфгар наистина си ги биваше!

Магическият мрак се разпръсна.

Дризт седеше на пода, безсилно облегнат на стената, а насреща му, в същата поза и със същата смъртоносна рана на гърдите, издъхваше Ле’лоринел.

Дризт спря поглед върху своя повален противник и очите му се разшириха от изумление. Малки магически пламъчета все още трепкаха около тялото на Ле’лоринел, ала Дризт не ги забелязваше. Защото жестокият удар бе разкъсал кожената дреха на елфа, разкривайки гръдта му… женска гръд!

Всичко си дойде на мястото в един-единствен миг на кристална яснота. Вече знаеше къде е виждал тези очи, знаеше коя е Ле’лоринел, още преди тя да смъкне маската от лицето си.

Елфическа девойка, дете на лунните елфи, което той бе спасил от своите събратя преди много, много години. Елфическа девойка, която опустошението, предизвикано от мрачните елфи в онзи съдбовен ден, бе изпълнило с ледена ярост. Онзи гибелен ден, когато малкото момиченце бе окъпано с кръвта на мъртвата си майка, за да повярват злите убийци, че тя също е мъртва.

— В името на всичко свято! — откъсна се от гърдите на Дризт.

— Мъртъв си, Дризт До’Урден — рече Ле’лоринел, чийто глас бе също толкова слаб, колкото този на мрачния елф. — Семейството ми е отмъстено.

Дризт искаше да й отговори, ала не намираше думи. Не им оставаше много време, твърде малко, за да може да й обясни, че той не е участвал в онова клане, че е спасил живота й, излагайки самия себе си на огромна опасност и най-вече, че съжалява, съжалява с цялата си същност за онова, което жестоките му събратя бяха причинили на най-скъпите й същества.

Погледът му не се откъсваше от лицето й, ала в него нямаше и капчица зложелателство, нямаше омраза и обвинение, въпреки че сляпата й ненавист и заблуденото желание за разплата щяха да струват живота и на двама им.

Чогуруга се справяше доста добре със съвсем нелекия си противник, страховития Бруенор Бойния чук. Всъщност, благодарение на подсилените си от какви ли не отвари мускули, бързина и защита, тя по нищо не отстъпваше на опитното джудже.

Бруенор ръмжеше и ругаеше, и упорито размахваше брадвата си, макар да получаваше удари, които биха повалили почти всекиго. Той обаче, замесен от яко джуджешко тесто, ги понасяше стоически и продължаваше да върти вярната си секира.

Въпреки това и сам виждаше, че е на път да изгуби. В този момент една от стрелите на Кати-Бри изсвистя покрай главата му и потъна дълбоко в гърдите на людоедката. Тя се олюля и залитна назад.

— Добро момиче! — изрева Бруенор и се хвърли в атака, без да губи нито миг.

Ала само за миг, колкото му трябваше, за да стигне до нея, Чогуруга откачи една стъкленица от колана си и я изгълта на един дъх.

Още докато Бруенор замахваше, раните на людоедката започнаха да зарастват.

Джуджето изръмжа разярено.

— Проклети целителни отвари! — изрева той и заби брадвата си в бедрото на Чогуруга.

Човекоядката начаса откачи нова стъкленица и я поднесе към устните си. Джуджето изруга още по-ядосано.

В този миг огромна, черна фигура прелетя покрай Бруенор и връхлетя върху човекоядката.

Чогуруга размаха ужасено ръце, когато ноктите на Гуенивар се забиха в лицето й, а острите й зъби потънаха в плътта й.

Тя пусна стъкленицата, която издрънча върху каменния под, но не се счупи, пусна и оръжието си и като сграбчи Гуенивар с две ръце, се опита да я откопчи от себе си.

Ала ноктите на пантерата се бяха впили толкова дълбоко, че успееше ли Чогуруга да я отскубне от себе си, щеше да изгуби половината си лице. А и Бруенор също не бездействаше, ами нанасяше удар след удар по краката и долната част на тялото й.