Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Хвърли поглед насреща, тъкмо когато полярният червей надигна глава за втори път, захапал един от полулюдоедите в страховитата си паст. Риджис усети как го обзема съчувствие към заловения звяр, когато червеят изви глава назад и отвори уста, така че жертвата му се изтърколи надолу по гигантския, нажежен гръб. Как само се замята обреченото чудовище!

Малко по-надалеч Риджис видя Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри да тичат на юг, отдалечавайки се колкото се може повече от червея и тримата смъртоносно ранени полулюдоеди.

В този миг нейде над главата на полуръста се разнесе шум и той разбра, че стражите най-сетне бяха забелязали, че отсреща става нещо лошо.

— Помощ! — извика той.

Изведнъж всичко утихна.

— Помощ! — повтори той.

Над него се чу някакво раздвижване и ледът изпращя, когато един от стражите се приближи, за да провери какво става.

— Ей, жалък дребосък! — изрева полулюдоедът миг по-късно и завря главата си под леда.

Очевидно се беше проснал по корем на земята и сега се взираше невярващо в полуръста, протегнал тежката си лапа към него.

— Хайде! Хайде! — молеше се Риджис, докато отново и отново стоварваше боздугана си в основата на ледената маса.

После обаче трябваше да спре и да се дръпне, за да избегне ръката на чудовището.

Полулюдоедът пропълзя още по-напред. Ледът изпука застрашително.

— Пипнах те!

Тържествуващият вик на чудовището внезапно се превърна в писък на изненада и ужас, когато ледената маса се откъсна и полетя към дъното на клисурата, повличайки го със себе си.

— Пипна ме, значи? — подигравателно повтори Риджис.

— Аха! — разнесе се неочакван отговор над главата му и той бавно вдигна поглед.

Там, с копие в ръка и достатъчно близо, за да го прониже, стоеше вторият пазач. За миг Риджис се поколеба дали да не се пусне и да се надява, че ще успее да забави падането си достатъчно, за да не се пребие, но чудовището изведнъж се вдърви и залитна напред. Поиска да се обърне, но така само даде възможност на нападателя си да посече лицето му и полетя през глава към дъното на клисурата, а на негово място се появи Дризт и протегна ръка.

Риджис я улови и елфът го издърпа до себе си.

— Петима убити! — възторжено рече полуръстът, без да може да сдържи задоволството си от победата, която неговата информация им бе донесла. — Видя ли? Оказах се прав. Четирима, може би петима — така предположих и те се оказаха точно там, където ти казах!

— Шестима — поправи го Дризт и кимна към мъртвото чудовище, което лежеше в локва кръв недалеч оттам. — Пропуснал си един.

Риджис погледа убития звяр в продължение на миг-два и сви рамене, признавайки пропуска си.

Двамата приятели се огледаха наоколо и бързо се увериха, че тези шестимата няма да им създават повече неприятности. Тримата върху отсрещната страна бяха мъртви и червеят вече разкъсваше телата им; съдбата на двамината, които бяха паднали, също не бе за завиждане — единият от тях лежеше на дъното на клисурата, съвършено неподвижен, а другарят му несъмнено бе нейде наблизо, затрупан от тежка купчина лед и сняг.

— Приятелите ни тръгнаха на другата страна — обясни Риджис, — но не съм сигурен къде отидоха.

— При всички случаи са излезли от клисурата — спокойно отвърна Дризт.

Преди да подмамят червея насам, бяха обсъждали вероятността нещата да се развият по този начин. Елфът кимна надолу и Риджис видя цяла група людоеди и полулюдоеди да отива на север. Приятелите се бяха надявали да успеят да се разправят със стражите, без другарите им в могилата да усетят, че се случва нещо нередно, ала от самото начало знаеха, че може и да не стане така и именно затова си бях послужили с червея.

— Да вървим — подкани Дризт. — Все някак ще ги настигнем. Или пък те ще настигнат нас.

Двамата поеха на юг, като гледаха да се държа колкото се може по-близо до ръба на каменната стена и въпреки това да останат незабелязани.

Не след дълго чуха как бандата людоеди се отдалечава и след като се убеди, че чудовищата наистина са отминали, Дризт се приближи до ръба и предпазливо пое надолу.

Риджис здравата се поизпоти и остана почти без дъх, но все пак не изостана и много скоро двамата достигнаха дъното. Групата чудовища вече бе далеч на север, а те съвсем ясно виждаха могилата в южната част на клисурата и зейналия в склона й отвор.

— Готов ли си? — попита Дризт.

Риджис преглътна мъчително. Не бе особено щастлив, че трябва да продължи заедно с опасния елф. Ако зависеше от него, би си избрал да върви след едрите Бруенор и Уолфгар, спокоен, че гърбът му е защитен от Кати-Бри и нейните безпогрешни стрели, ала добре разбираше, че Дризт няма да изпусне тази прекрасна възможност да проникне в леговището на врага.

— Да вървим — чу се Риджис да казва, което изненада дори самия него.

Приближените на Шийла Крий побързаха да излязат от стаите си, веднага щом чуха виковете, които се разнасяха както отвън, така и от долните нива на могилата.

— Чогуруга изпрати един отряд да проучи какво става — обясни Белани, чиято стая гледаше на север, откъдето идваше цялата врява, и дори имаше врата, отвеждаща до една външна площадка.

— Върви и ти — нареди й Шийла Крий. — Използвай магиите си, за да видиш какво се задава.

— Чух викове за някакъв полярен червей — отвърна Белани, ала Шийла тръсна глава толкова рязко, че огнената й коса се разхвърча във всички посоки.

— Би било прекалено голямо съвпадение — промърмори тя и се втурна надолу по коридора, водещ до бърлогата на Чогуруга и Блуг. Плътно я следваше Джул Пепър.

Ле’лоринел обаче остана на мястото си, поклащайки многозначително глава.

— Мрачният елф ли е? — попита Белани, ала Ле’лоринел се усмихна безмълвно и се прибра в стаята, затваряйки вратата след себе си.

Останала сама, Белани поклати глава и пое дълбоко дъх, мислейки си какви са техните изгледи, в случай че Дризт До’Урден и приятелите му са в клисурата. Можеше единствено да се надява, че суматохата наистина се дължи на полярен червей, колкото и усилия да би им коствало прогонването му.

Магьосницата се прибра в стаята си и се залови за работа — искаше да поогледа мястото на размириците, а нямаше да е зле тайничко да провери Морик, за да се увери кому в действителност е верен той.

Малко след като Белани се прибра в стаята си Ле’лоринел излезе в коридора и се запъти натам, на, където бяха отишли Шийла и Джул.

В стаята на Чогуруга цареше пълен хаос. Двамата прислужници на людоедката се щураха напред-назад, навличаха здрави доспехи и препасваха тежки оръжия през кръста си. Чогуруга стоеше пред един шкаф, пълен с най-различни стъкленици, и ги преглеждаше една по една — някои слагаше в джоба си, а останалите разделяше на две групички.